Уинтър трепна, когато видя как алфа Стром се просна пред нея. Той се сви на топка и запищя. Но писъкът му секна и той захленчи окаяно, затворил очи, опитвайки да спре онова, което му причиняваха.
Хленчът връхлетя Уинтър като спомен. Рийо зад гърба й. Звука от ножа на Хиацинт. Топлата, лепкава кръв.
Уинтър клекна, припълзя до Стром и го погали по уродливото лице. Пръстите й бяха ужасно студени.
Битката, ако това можеше да се нарече битка, свърши за секунди. На чародеите дори не им остана време да извикат. Чу се трошене на кости, разкъсване на плът и всичко свърши. Един бърз поглед бе достатъчен, за да се види, че на входа на пещерата лежат осем тела, а до тях войници бършат кръвта от лицата си и чоплят плътта изпод ноктите си.
Дъхът на Уинтър побеля във въздуха. Студът се настани в стомаха й, вледени я.
Пръстите й все още бяха в косата на Стром, когато ненадейно той хвана ръката й и я отблъсна.
Скарлет мигом се озова до принцесата, пъхна ръце под мишците й и я издърпа настрани. Наоколо падналите, измъчени мъже започваха да идват на себе си. Лицата им бяха изкривени от болката, но когато виждаха мъртвите чародеи, по тях се изписваше задоволство.
Стром клекна и разтърси глава. Потърси с пронизващи поглед Уинтър. Тя се сви, разтреперана, до пламенната си приятелка.
Стром заговори завалено:
— Ти не можеш да контролираш хората и затова страдаш от лунната болест, така ли?
Уинтър хвърли поглед към мъртвите чародеи, или към онова, което беше останало от тях, и моментално съжали. Сведе поглед към крехките си пръсти.
— О, м-мога — заекна тя през безчувствените си устни. — Но и аз като в-вас знам к-какво е да те манипулират.
Стром се надигна и за разлика от повечето си другари, бързо-бързо възвърна силите си. Дълго разглежда Уинтър и Скарлет. Най-накрая рече:
— Тя ще изпрати нови хрътки, които да ни накажат за неподчинението. Те ще ни измъчват, докато почнем да им се молим като кучета, каквито сме си. — Гласът му беше груб, но на ожесточената му уста се появи усмивка. — Струва си обаче да вкусиш и помиришеш чародейска кръв.
В знак на съгласие един от войниците нададе вой и скоро цял хор проглуши ушите на Уинтър. Пещерата закънтя. Войниците ликуваха, удряха юмруците си един в друг и не спираха да вият.
Уинтър се надигна с усилие на волята, макар че още трепереше от студ. Скарлет застана до нея — стълб, опора.
Гласът на принцесата бе възвърнал силата си, когато попита:
— Заситихте ли глада си?
Стром се обърна към нея и бурните възгласи на хората му стихнаха. В очите им още се четеше настървение.
— Задоволихте ли копнежа си? Уталожи ли се гладът ви?
— Уинтър! — изсъска Скарлет. — Какво правиш?
Тя прошепна в отговор:
— Топя ледовете. — Скарлет се намръщи, но Уинтър направи крачка напред.
— Е, задоволени ли сте?
— Гладът ни никога не може да бъде задоволен — изръмжа един от войниците.
— И аз така си помислих. Знам, че още искате да вкусите сочната закуска, която ще излезе от мен и приятелката ми. — Тя се усмихна. Гледката вече не я плашеше толкова много. — Но ако решите да ни помогнете, може би скоро ще се нагостите със самата кралица. А няма ли нейната плът да утоли глада ви по-добре? Дори повече от плътта на мъртвите ви господари?
Възцари се мълчание. Уинтър следеше по лицата им как си правят сметка. Чу как някои от войниците почистват зъбите си с език.
— Сражавайте се с мен — рече тя, след като мина достатъчно време и никой не направи опит да я погълне, нито пък Скарлет. — Аз няма да ви контролирам. Няма да ви измъчвам. Помогнете ми да свалим Левана и ще получите свободата си.
Алфа Стром хвърли поглед на няколко войници — вероятно това бяха другите алфи — а сетне втренчи проницателния си взор в нея.
— Не мога да говоря от името на цялото поделение — рече той накрая, — но приемам предложението ти. Ако се закълнеш, че никога няма да ни контролираш, моята глутница ще се бие за твоята революция.
Някои от мъжете кимнаха одобрително. Други взеха да вият в знак на съгласие.
В отговор тя вирна нос и също нададе вой.
Скарлет изчака воят, повторен от ехото в пещерата, да стихне и изскочи пред Уинтър.
— Нали разбираш — размаха тя пръст в лицето на Стром, — че като давате съгласието си да ни помогнете, няма да ви позволим да нападате друг, освен кралица Левана и нейните хора. Нито гражданите, нито дори онези противни благородници, освен ако не представляват заплаха за нас. Нашата цел е да свалим Левана от трона, а не да изколим целия град. Не ви даваме безплатен талон за обяд. Очакваме от вас да се подчинявате на заповеди и да ни помагате. Това означава, че ще обучите хората от секторите как да се бият и да използват оръжие, а може и да се наложи да пренасяте ранените от фронта… Знам ли и аз. Но не означава, че може да хукнете като побеснели из улиците на Артемизия и да изпотрошите де що видите. Съгласен ли си с това?
Стром я гледаше в очите и за пореден път жестокостта му се преобрази във веселост.
— Сега разбирам защо те е избрал твоят самец.
— Не ти ща личните коментари — рече ядно тя.
Стром кимна.
