— Аз също. — Ико сви глава в раменете си. — Когато видяхме на холографа как скачаш от терасата, толкова се уплаших, че си помислих, че жиците ми ще пламнат. И тогава си казах: „Ще сторя всичко, за да може Синдер да е добре“. — Тя подритна няколко разпилени отвертки по килима. — Може би част от програмирането остава завинаги, все едно колко еволюира един чип за индивидуалността.
Синдер облиза конфитюра от пръстите си и се усмихна широко.
— Това не е от програмирането бе, шайба. Това е приятелство.
Очите на Ико грейнаха.
— Права си.
— Време беше да се събудиш, мързеланке. — Синдер хвърли поглед през рамо. На вратата стоеше Трън. Зад него бяха Крес и Хиацинт. — Как е ръката?
— Функционира почти напълно.
— Че иска ли питане! С Крес сме гении! — Ико вдигна палците си към Крес.
— Аз помагах — рече Трън.
— Държа лампата — поясни Ико.
— Хиацинт и толкова не направи. — Посочи Трън.
— Хиацинт провери пулса и дишането ти, за да се увери, че не си умряла — каза Ико.
— И аз можех да го направя — изсумтя Трън.
— Защо припаднах? — прекъсна ги Синдер.
Хиацинт приклекна до дивана и намери пулса на китката й. След кратко мълчание я пусна.
— Вероятно от стрес, плюс физическата ти реакция от това, че свързахме портскрийна с твоя… — Той посочи неопределено към главата й. — … компютър.
— А на мен ми казваш, че съм женчо — обади се Трън.
Синдер присви очи.
— Аз припаднах от стрес, не разбра ли?
— Думата за принцеси е „прималява ми“.
Синдер го цапна.
— След всичко, което преживя, цяло чудо е, че не се срина напълно — каза Хиацинт. — Следващия път, когато ти се завие свят или имаш затруднения с дишането, кажи ми, преди да припаднеш.
— Хубавото е, че докато беше в безсъзнание, ние с Крес пуснахме пълната ти диагностика. Две поправени връзки, нов цифров кабел, няколко преинсталирани драйвъра, и си като нова! Е, без…
— Инструментите в ръката ми — усмихна се Синдер. — Няма нищо. Пет години се оправях без вградено фенерче, ще се оправя и сега.
— Да, и това, но има проблем с интерфейса ти. Диагностиката показа две-три грешки при връзката с нета и преноса на информация.
Усмивката на Синдер посърна. Откакто се помнеше, тя разчиташе на киборгския си мозък, за да сваля информация, да изпраща съобщения, да следи новините. Чувството, че е останала без него, й беше неприятно, сякаш част от мозъка й бе изтрита.
— Ще трябва да карам без него. Нали съм жива, имам две работещи ръце и два работещи крака. Била съм и по-зле. — Тя отправи поглед към Ико и Крес. — Благодаря ви.
Крес вдигна рамене, а Ико прехвърли плитките си през рамо.
— О, че аз някога бях чирак при един превъзходен механик в Ню Бейджин. Научила съм едно-две неща от нея.
Синдер се разсмя.
— И като стана дума за превъзходни механици — дали ще можеш да погледнеш ръката ми?
Уинтър седеше на една грубо издялана пейка и гледаше как последните ледени късчета около краката й се разтапят. Тя топна пръстите си в плитката локвичка и се почуди от реалността на пукането, на студа, макар да знаеше, че не са действителни.
Въздъхна и вдигна уморено глава. По прашната улица боевата подготовка продължаваше. Стотината войници показваха всичко, на което са способни, за да направят армия от работниците. Тя потърси с поглед огнената коса на Скарлет, но не я откри.
Вместо това към края на тълпата зърна глава със светла коса.
Сърцето й подскочи.
Тя се задъха, скочи от пейката, но той вече беше изчезнал.
Потърси го сред лицата с надежда.
Стисна юмруци и се отърси от ненадейно обзелата я еуфория. Беше тъй отчаяна, че й се привиждаха призраци. Но той толкова много й липсваше. И тя все така не знаеше дали е жив. Нямаше нищо чудно, че вижда лицето му във всяко множество, зад всеки ъгъл.
Ето пак! Слънчеворусата му коса, прибрана зад ушите. Широките рамене, прикрити под работническите дрехи на сектора. Сините му очи я приковаха на място, тялото й се развълнува. Въздухът нахлу в дробовете й. Той е жив. Жив е!
Хиацинт вдигна пръст до устните си и я спря, преди да се затича към него. Приведе глава, заобиколи няколко работници и пое към гората. Обърна се назад веднъж, кимна едва забележимо и потъна в сенките.
С потни длани Уинтър потърси Скарлет, но от нея нямаше и помен. Никой не я наблюдаваше. Тя тръгна към гората с нова енергия и се мушна между тънките стволове на дърветата.
Ще мине през гората и ще пресрещне Хиацинт по средата на пътя. Ще се хвърли в ръцете му, без да я е грижа дали е редно.
Напред се чуваше бълбукането на централния фонтан.
— Принцесо.
Уинтър се сепна. В бързината бе минала край една старица, без дори да я забележи. Беше много стара, прегърбена жена, но лицето й беше живо. Носеше кошница с клонки и кора от дърветата, събрани в гората.
— Добър ден — рече бързо Уинтър и се поклони. Вече търсеше с поглед русата коса и шеговитата усмивка. Не видя нищо. Дърветата го криеха от нея.
— Търсиш младия красавец, нали? — Сбръчканото лице на жената се изкриви в нещо като усмивка.
Уинтър понечи да кимне, но се спря.
— Минавал ли е някой оттук току-що?
