Сънува Ран, по-малкия си брат, след като се бе превърнал в чудовище. В съня Ран приближаваше жертвата си, мускулите му се очертаваха под кожата, в ъгълчетата на устата му се бе събрала слюнка. Сви ръка в юмрук, сетне разтвори длан и се показаха острите върхове на ноктите му, които сам бе изпилил. Очите му искряха, защото знаеше, че жертвата му няма къде да избяга.
Ран изръмжа, заби нокти в тялото й и я хвърли. Нея. Неясната сянка се превърна в момиче, запратено в статуята на пресъхнал фонтан. Момичето кървеше, червената й коса беше мръсна, очите й — кръвясали от страх.
Вълка гледаше и не можеше да стори нищо. Тялото му се беше вкаменило и само мислите му бяха свободни; беше нащрек. Отново и отново му повтаряха, че я е предал.
Сцената се смени. Сега беше момче и за първи път се срещаше с глутницата си. Опитваше се да свикне с факта, че са отнели лунната му дарба и са го превърнали в нещо неестествено. Нещо, което щеше да го направи по-добър войник на кралицата. Останалите момчета го гледаха с ненавист и недоверие, макар че той не разбираше защо. Той беше като тях. Пешка, мутант.
Точно като тях.
В главата му отекна изстрел. Той стоеше насред прашен, претъпкан с народ площад. Майка му се свлече до него. В краката му имаше локва кръв. Но това не бяха неговите крака, а огромни лапи, които сновяха напред-назад, усещаше мириса на майчината му кръв…
Сънят свърши така, както бе започнал. С пребитото момиче, обляно в кръв. То пълзеше, опитваше се да избяга. Претърколи се по гръб. Той подуши кръвта й. Усещаше как страхът й се стеле на мощни вълни. Виждаше омразата в очите й.
Този път той беше хищникът. Този път тя гледаше към него.
Вълка се събуди в шок. Спри Ран. Убий алфата. Бягай. Спаси я. Намери старицата. Убий Яил и изтръгни още сърцето от гърдите му. Намери родителите му. Влез в неговата глутница. Разкъсай крайниците им. Скрий се. Бъди смел. Защити я. Намери я. Спаси я. Убий я…
— Малко помощ тук!
Той отвори очи, но видя единствено яркото осветление. Някой затискаше ръцете му. Не един, бяха много. Той изръмжа, щракна със зъби, но улови само въздух.
— Звезди на небесата — простена някой. — Не съм виждал никой като него да се буди по този начин. Дайте ми успокоителното.
— Не, не го приспивай — нареди една жена с нежен и спокоен, но властен глас. — Нейно Величество поиска да го види.
Освободиха едната му ръка. Отвързаха въжетата. Нещо одра ръката му, но той беше твърде изтощен, за да види какво. Изведнъж сграбчи най-близкото тяло, което виждаше смътно, и го метна над главата си. Чу се писък, а след него хрущене на метал.
— Какво…
Сграбчи още един човек и го стисна с две ръце за гърлото. Ей сега ще го прекърши…
Остра болка прониза ръката му. Той пусна непознатия, който залитна назад и пое жадно въздух.
Вълка пак се свлече на масата. Болката беше краткотрайна и той можеше да движи ръката си.
Това изобщо не беше маса. Обграждаха го тънки стени. Множество тръбички с игли бяха забити под кожата му. Той направи гримаса и извърна лице. От гледката му се повдигна.
Не! Пак игли. Поредният суспенсор. Поредните операции.
Чуха се стъпки и той погледна към краката си. На фона на яркото осветление се очертаваше нечий силует. Жена с червената роба на чародей, с гарвановочерна коса, вързана на кок.
— Добре дошъл, алфа Кесли.
Вълка преглътна, гърлото го заболя. Нещо не беше наред. Много неща не бяха наред. Нещо на лицето му. Маска или…
Той посегна към устата си, но въжетата спряха ръката му и този път не се съпротивлява.
— Довършете възстановителните процедури — рече чародейката. — Сега е доста дружелюбен.
Още една жена се появи плахо, разтривайки врата си. Тя огледа предпазливо Вълка и започна да сваля иглите от ръцете му, сетне откачи сондите от скалпа му. При всяко докосване, той трепваше от болка.
— Можеш ли да седнеш? — попита лаборантката.
Вълка напрегна мускулите си и се изправи. Оказа се по-лесно, отколкото очакваше. Съзнанието му беше помрачено, но тялото му бе готово за битка. Нервите му сякаш пареха от неизразходвана енергия.
Лаборантката му подаде чаша с оранжева течност. Той я подуши, сбърчи нос от отвращение, сетне допря чашата до устните си.
Спря. Отдръпна чашата.
Вдигна свободната си ръка, опипа устата си. Носа. Челюстта си.
Целият се сгърчи от ужас.
Свършено беше. След като години наред се опитваше да избегне превръщането си в едно от чудовищата на кралицата, най-сетне това се случи.
— Нещо нередно ли има, алфа Кесли?
Той впери поглед в очите на чародейката. Тя го наблюдаваше така, както се наблюдава тиктакаща бомба. Не можеше да опише с думи объркването, смущението, яростта и куп потребности, които пулсираха в мозъка му, потребности, които не можеше да назове. И без това смяташе, че не е в състояние да говори. Изпи оранжевата течност.
Сънят се завърна на ярки, разпокъсани епизоди. Червената коса на момичето. Животинската ярост на брат му. Майка му, просната мъртва в краката му.
Ала неизбежно споменът го връщаше към красивото момиче с остър език. Това беше най-яркият му спомен, защото още усещаше омразата й.
