Спомените и страховете му преплитаха хаотично и той вече не можеше да различи кое е истина и кое сън. Главата го болеше.
— Какво казахте, че е различно у него? — Чародейката заобиколи от другата му страна.
Лаборантката разгледа данните във вградения в суспенсора екран.
— Мозъкът му е бил по-активен от обичайното в последните фази на новата модификация. Обикновено мутантите се будят просто… гладни. А не буйстват. Едва по-късно, когато си възвърнат силата, почват да беснеят.
— Той сякаш е пълен със сила.
— Забелязах. — Жената поклати глава. — Може би се дължи на това, че ускорихме процеса. Обикновено продължава една седмица. Умът и тялото му минаха през много неща за кратко време и това вероятно е причинило агресията.
— Готов ли е да служи на кралицата?
Лаборантката хвърли поглед на Вълка. Той смачка чашката в юмрука си. Тя преглътна и отстъпи назад.
— Колкото всеки друг войник. Но ви предлагам първо да го нахраните, а след това да го пратите на служба. Освен това обикновено след края на операциите те тренират поне месец с чародей, за да може господарят им да научи биоелектрическите им особености и да ги контролира възможно най-добре…
— Те не са пригодени да бъдат контролирани.
Жената се намръщи.
— Разбирам, но могат да се научат на подчинение. Той е зареден пистолет. Не бих препоръчала да го вкарате в зала, пълна с народ, без някой да го контролира.
— Нима не е ясно, че аз мога да го контролирам?
Лаборантката хвърли поглед към Вълка и към смачканата чаша в ръката му. Тя вдигна ръце.
— Аз съм тук, за да се погрижа телата им да не отхвърлят модификациите.
Вълка прекара език по острите си зъби. Месеци бяха минали, докато свикне с имплантите, а сега пак нещо не беше наред. Прекалено големи. Прекалено остри. Чувстваше тъпа болка в цялата си челюст.
Чародейката заобиколи суспенсора.
— Алфа Зеев Кесли, ти отново си войник в армията на кралицата. За зла участ, твоята глутница от специални агенти се разпадна след първата атака в Париж, а няма време да се запознаеш с нова. Засега ще служиш като вълк единак.
Тя се усмихна. Вълка остана сериозен.
— Аз съм чародей Бемент, но ти ще се обръщаш към мен с „господарке“ — продължи жената. — На теб ти беше оказана голяма чест. Кралицата желае да бъдеш част от личния й антураж по време на коронацията, когато ще получи титлата императрица на Източната република на Земята. Тъй като в миналото си показвал склонност към бунт, тя смята, че твоето присъствие като верен неин страж ще бъде послание към всеки, който дръзне да заплаши короната. Можеш ли да се досетиш какво е посланието?
Вълка мълчеше.
Гласът на чародейката Бемент се превърна в заплашителен шепот:
— Щом веднъж си бил собственост на кралицата, оставаш неин завинаги. — Тя забарабани с пръсти по суспенсора. — Да видим дали този път ще го запомниш.
Чакаше отговор. Но Вълка не отговори и тя присви очи.
— Забрави ли обучението си? Когато някой чародей ти говори, правилният отговор е…?
— Да, господарю… господарке. — Сякаш някой теглеше насила думите от устата му — рефлекс, който бе придобил след години, прекарани с чародея Яил. Изтръгни сърцето от гърдите му!
Вълка се сгърчи и устата му напълни със слюнка. Беше гладен!
— На кого служиш ти, алфа Кесли?
На кого служеше ли?
Красивото лице на кралицата, седнала на трона си, изникна в паметта му. Тя гледаше как глутниците се бият, за да спечелят благоволението й. Той копнееше да я впечатли. Убиваше заради нея. И се гордееше с това.
— Аз служа на моята кралица — отвърна той по-силно.
— Правилно. — Бемент се надвеси над суспенсора, но Вълка не извърна поглед встрани. Устата му беше пълна със слюнка. Можеше да подуши кръвта под кожата й. Но щом си помисли да я захапе, болезнен спомен нахлу в съзнанието му.
— Казаха ми, че докато си бил на Земята, си си взел женска оттам.
Тялото на Вълка се изопна. Червената коса се мерна пред очите му.
— Какво ще направиш, ако я видиш днес?
Той видя как я запращат в статуята. Тя пълзеше. Гледаше го с ужас и омраза.
В гърлото му отекна ръмжене.
— Земляните имат най-сладкото месо.
Устните на чародейката се извиха нагоре.
— Ще се справи отлично. — Тя се отдръпна от суспенсора и мина край лаборантката и пострадалата й колежка. — Изкъпете го. Нали знаете, че Нейно Величество много държи на външността.
Хиацинт, Крес и Трън излязоха и оставиха Синдер да се опита да поправи някак Ико. А тя почти веднага разбра, че няма да успее да върне андроида към нормалното му функциониране. Не и след като Ико й даде пръста си, плюс няколко жички, необходими за подвижността на ръката й. Освен това не разполагаха нито с резервни части, нито с изкуствена кожа, за да поправят прореза на рамото и дупката от куршум в гърдите й. Но Синдер успя да сглоби временни кости и така да намести ставите й, че Ико поне можеше да движи лакътя и китката си. И когато накрая тя си отдъхна, Синдер знаеше отлично как се чувства андроидът.
