— Защо да съм ядосана? — Тя разтвори широко ръце. — Имаш право да флиртуваш, да целуваш и да разгласяваш любовта си както си искаш. А това е хубаво, защото правиш точно това! Непрестанно!
Трън вървеше с лекота до нея и тя се ядоса още повече, защото вече се задъхваше.
— Значи… — рече Трън с шеговит тон, — ревнуваш, а?
Крес настръхна.
— Нали разбираш, че тя просто искаше да се посмее за твоя сметка?
Той се ухили влудяващо добродушно, а Крес буквално пушеше от яд.
— Да, сега разбирам. Крес, почакай. — Трън я улови за лакътя и я застави да спре. — Знам, че теб не могат да те манипулират, но ние не можем да избираме дали да ни контролират, или не. Тя ме манипулира. Аз нямам никаква вина.
— А сега сигурно ще кажеш, че не ти е харесало?
Той отвори уста, но се поколеба.
— Ъ. Ами…
Крес дръпна ръката си.
— Знам, че не беше по твоя вина. Но това не те извинява във всички останали случаи! Ами да вземем Ико!
— Какво за Ико?
Тя сниши глас, за да го имитира:
— Ама знам как да ги подбирам, нали?
Той се засмя с блеснали очи.
— Но това е самата истина! Новото й тяло е превъзходно.
Крес го изгледа гневно за миг.
— Това не биваше да го казвам. Съжалявам. Но аз тъкмо бях възвърнал зрението си.
— Да, и не искаше да гледаш друго, освен нея.
Трън примигна и изведнъж в очите му просветна разбиране, ала Крес се извърна, преди да е успял да й отговори.
— Както и да е. Хайде да…
— Извинете.
Един дворцов страж препречи пътя им. Крес ахна и отстъпи назад към Трън, който я хвана за лакътя. Устата й пресъхна. Беше се ядосала толкова много, че не забеляза двамата стражи, застанали на пост в коридора.
— Молим всички гости да се насочат към голямата зала, за да може коронацията да започне навреме. — Стражът кимна в посоката, от която бяха дошли. — Моля ви, върнете се обратно.
Сърцето на Крес биеше до пръсване, но Трън, спокоен както винаги, я дръпна с лека усмивка.
— Разбира се, благодаря ви. Объркали сме се.
Още щом завиха зад ъгъла, Крес издърпа ръката си. Той не възрази. Намираха се в по-тих коридор, макар че и тук имаше гости.
— Спри — рече Трън и Крес го послуша. Той я допря до стената и се наведе към нея, така че отстрани да изглежда все едно са потънали в интимен разговор. Това обаче отново разпали гнева на Крес. Тя стисна юмруци решително.
Трън въздъхна.
— Крес. Знам, че си разстроена, но не можеш ли за миг да се престориш, че не си?
Тя затвори очи и дълбоко въздъхна. Не беше ядосана. Не беше уязвена. Не беше с разбито сърце.
Когато отново ги отвори, бе придала на лицето си, както се надяваше, израз на весела игривост.
Трън вдигна вежди.
— Това е обезпокоително.
Но когато заговори, гласът й все още звучеше сърдито:
— Аз съм момиче. Може да не съм красива като Ико, смела като Синдер или дръзка като Скарлет…
— Почакай, Крес…
— … и дори не искам да знам каква глупост изрече, когато видя принцеса Уинтър за първи път.
Трън сложи ръка на устата си и така потвърди подозренията й, че действително е изрекъл глупост.
— Но аз не съм невидима! А ето че ти флиртуваш с всички други. Та ти би флиртувал с всяка, стига да те погледне.
— Разбрах. — Шеговитият блясък в очите му изчезна, изкуствената усмивка на Крес също се бе изпарила. Макар ръката му да беше близо до ханша й, той не я докосна.
— Това се опитваше да ми кажеш, нали? — Гласът й беше колеблив. — В пустинята. Когато все повтаряше колко съм мила и как не ти се ще да ме нараниш… Опитвал си се да ме предупредиш, но аз бях твърде… наивна, безнадеждна романтичка и изобщо не исках да те слушам.
Погледът му смекчи.
— Не съм искал да те нараня.
Тя скръсти ръце на гърдите си. Сълзи замъглиха очите й.
— Знам. Моя е вината, че бях толкова глупава.
Трън трепна, но в същото време се огледа наоколо, което накара Крес да стори същото. Тя бързо изтри очите си, преди да се налеят със сълзи. Коридорът беше почти пуст и малцината останали гости не ги забелязваха.
Трън се пресегна край Крес, отвори една врата, която тя даже не бе забелязала, и я бутна в стаята. Тя се спъна и се хвана за поставката за цветя до вратата. Навсякъде край тях беше пълно с растения с най-различни цветове, които излъчваха наситен, омаен аромат. Високият таван беше направен от същия кристал като прозорците в главния коридор. Тук-там из помещението бяха разположени канапета и кресла за четене, а точно пред тях имаше няколко писалища, които гледаха към езерото.
— Добре — рече Трън. — Помня, че съм виждал нещо като атриум. Ще изчакаме тук, докато коридорите се опразнят. Дано да успеем да стигнем до някой от тези на прислугата и повече да не се натъкваме на стражи.
Крес си пое дълбоко въздух, но от това не й олекна. Тя пое навътре в стаята, отдалечавайки се от Трън.
Ама че глупачка беше! Та той нито веднъж не й показа, че между тях е възможно да има връзка. Даде й възможност да свикне с тази мисъл. Но въпреки това сърцето й беше разбито.
Разбито от целувката на една лунитянка, което беше още по-лошо, но наистина не можеше да вини Трън.
— Крес… чуй ме…
Той докосна лекичко ръката й, но тя се отдръпна рязко.
— Недей, съжалявам. Не бях справедлива. Не биваше да казвам нищо.
