След миг Крес долови гласа на Трън:
— Просто целувах моето момиче — рече той с хриптене. Лицето на Крес се сгърчи и тя го зарови в коленете си, потискайки риданието. — Не знаех, че това е… углавно престъпление тук.
Мъжът не се развесели.
— Къде е момичето?
— Мисля, че я уплашихте.
Пак въздишка.
— Нямаме време. Хвърлете го в някоя килия — ще се разправяме с него след коронацията. Ще стане прекрасен домашен любимец на някое от семействата. И търсете момичето. Съобщете ми, щом я откриете. Увеличете охраната около голямата зала. Замислили са нещо, а Нейно Величество ще ни убие, ако прекъснат церемонията.
Последва глух звук и отново стон. Крес се сгърчи от ужас. Представи си всички възможни мъчения, които биха изтръгнали от Трън този стон.
Прехапа устни, после усети кръв. Единствено болката я спря да не се разплаче, докато слушаше как го отвеждат.
— Хиацинт! — рече предупредително Синдер. — Ико не се жертва, за да се разбием в някой кратер и да умрем!
— Спокойно. Знам какво правя — отвърна той с престорено спокойствие, а сърцето му туптеше неудържимо.
— Нали каза, че никога не си управлявал такова нещо.
— Не съм. — Той зави рязко и спийдърът се наклони бързо и плавно наляво.
Синдер извика и се улови за лоста над главата си. Изсъска от болка — раната на рамото я заболя, но не каза нищо и Хиацинт не намали.
Това беше най-луксозното превозно средство, което той бе управлявал. Опасна играчка за богат артемизианец, спийдърът се носеше до каменистата, неравна повърхност с такава скорост, че бялата земя летеше с размити очертания под тях. Покривът беше от стъкло и създаваше усещането, че са в безвъздушното пространство, а не в защитеното купе.
Макар че „защитено“ беше относително понятие. Хиацинт имаше чувството, че ако докосне и един камък, машината ще се смачка като алуминиева кутийка.
Дявол го взел, май наистина беше от алуминий.
Спийдърът премина в антигравитационен режим и следвайки равна траектория, прелетя над кратера под тях, а сетне се приземи в другия му край и продължи, сякаш нищо не се бе случило. На Хиацинт му се повдигна — както от високата скорост, така и заради безтегловното пространство извън куполите с контролирана гравитация, към което още не се бе приспособил.
— Ще отбележа само — процеди Синдер през зъби, — че пренасяме много крехки и важни неща в багажника. Нали не искаш да катастрофираме?
— Няма страшно. — Той хвърли поглед към холографската карта до уредите за управление. Във всеки друг ден това би било дръзка игра, но сега бяха поели на мисия. Спийдърът бе натъпкан с шишенца с лекарството. Всяка изминала секунда означаваше нови мъртъвци.
Уинтър също я заплашваше смърт.
На хоризонта се появи купол. Дори оттук от едната страна се виждаха дървета, а от другата — просеки.
Хиацинт зави покрай няколко назъбени скални образувания. Синдер пренастрои картата така, че той да вижда най-прекия и лесен път към крайната цел на пътуването им. Повечето куполи бяха струпани един до друг — това бе улеснило изграждането им при колонизацията на Луната, а и защото един порт бе достатъчен да ги свърже с терена навън и да приеме доставките, които пристигаха, независимо от подземната влакова система.
Пустият пейзаж лъжеше окото за разстоянията. Сякаш часове бяха минали, откакто дърветата се появиха пред погледа им; с всеки изминал миг Хиацинт тръпнеше от тревога. Представяше си войниците, които носеха суспенсора като ковчег. Повтаряше си, че още не е твърде късно. Уинтър е сложена в него, защото е имало шанс да я спасят. Суспенсорът ще забави развитието на болестта, докато те пристигнат. Трябваше да я забави.
— Олеле — стена! — изписка Синдер и се приготви за удара.
Хиацинт зави в последния миг, спийдърът се наклони и охлузи външната страна на купола. Холографът увеличи крайната им цел — входът към дока просветна. Той пресметна времето, с което разполагаше. Изправи кораба, ограничи скоростта и спря перките. Спийдърът намали, Хиацинт залитна напред и се опря в предпазните колани.
Спийдърът намали.
Намали.
И започна да пада. Като камък от скала.
Синдер изкрещя.
Куполът и скалистият пейзаж изчезнаха и наоколо се появиха мрачните стени на пещера. Хиацинт включи автоматичното управление и смъртоносното, опасно падане премина в плавно, контролирано спускане. Пред тях се отвори осветена писта и камера и Хиацинт вкара спийдъра вътре.
— Това — задъхана рече Синдер — беше самоубийство.
Хиацинт не й обърна внимание. Нервите му бяха като наелектризирани, но не от падането. Зад тях вратата се затвори, а отпред се отвори друга — огромно желязно съоръжение. Хиацинт продължи нататък и си отдъхна, защото никой не ги спря.
На мястото на външния план на Луната на холографската карта се появи схема на порта и обкръжаващите го сектори. Хиацинт взе управлението, изминавайки мислено пътя, който щеше да ги отведе до болницата при Уинтър.
Тук трябваше да слязат и да продължат пеш, натоварени с шишенца с лекарството, колкото можеха да носят.
