Хиацинт откъсна очи от координатите и огледа евакуационното стълбище, което водеше на повърхността. Един знак указваше най-близките сектори. ПД-12 беше трети в списъка, а до него имаше стрелка, която услужливо показваше по кое стълбище да поемат, за да стигнат право там.
Хиацинт пресметна нещо. Прекара пръст по превключвателя.
— Хиацинт — обади се Синдер, проследявайки погледа му. — Мисля, че няма да можем…
Нададе писък.
Тя грешеше. Спийдърът се побра в стълбището и докато се изкачваха нагоре, се опря в стените само два-три пъти. Накрая излязоха под биокупол ПД-12. Синдер седеше, закрила очи с ръка, а с другата здраво стискаше лоста отгоре.
— Пристигнахме — рече Хиацинт и отново нагласи холографа, който посочи пътя им. Минаха под дърветата, после към края на купола, където една-единствена улица с къщи и магазини заобикаляше гористата местност.
Най-напред забелязаха оредяващите дървета, а после и слисаните хора.
Бяха много.
Бяха се струпали в края на гората и втренчено гледаха яркожълтия спийдър, който приближаваше бавно към тях. Всички се отдръпнаха, за да им сторят място, а може би от страх, че ще пострадат. Хиацинт свали спийдъра на земята и го изключи.
Посегна към бутона, за да махне коланите.
— Чакай. — Синдер взе от поставката в краката си две шишенца. — Ние също можем да се заразим — рече тя и му подаде едното.
Без да се колебаят, двамата изпиха наведнъж лекарството. Хиацинт отвори спийдъра и изпъкналият таван се разтвори по средата като разчупен орех.
Той свали коланите, леко се прехвърли навън и стъпи върху мекия мъх. Синдер излезе не чак толкова грациозно от другата страна.
До този момент Хиацинт не се бе замислял много. А хората, които се нуждаеха от лекарството в този сектор, бяха много, но не можеше да им каже, че носят цели палета, тъй като можеше да се стигне до спречкване.
Той грабна едно шишенце и тръгна решително към навалицата.
Но едва беше направил няколко крачки, когато срещу него вместо окаяните дървосекачи се изправи стена от копия, дървени прашки и прътове.
Той замръзна на място.
Беше или твърде разсеян, за да не види, че всички са въоръжени, или тези хора се бяха упражнявали точно за такъв момент. Един мъж се отдели от тълпата с дървено копие в ръка.
— Кой си ти?
Но по очите на хората вече се четеше, че са познали Синдер, която докуца до Хиацинт и вдигна двете си ръце, за да покаже металната.
— Няма как да ви докажа, че не използвам обаянието си — подхвана тя, — но аз съм принцеса Селена. Не сме дошли тук, за да ви навредим. Хиацинт е приятел на принцеса Уинтър. Той й помогна да избяга от двореца, когато Левана се опита да я убие. — Замълча. — Първия път.
— Нашите приятели нямат артемизиански играчки като тази — рече мъжът и посочи с копието си спийдъра.
Хиацинт изръмжа.
— Тя не каза, че съм ваш приятел. Къде е принцесата?
— Хиацинт, не се опитвай да помагаш. — Синдер му хвърли гневен поглед. — Знаем, че принцеса Уинтър е болна, както и много от вашите приятели и близки…
— Какво става тук?
От тълпата се показа познато лице. Страните на момичето бяха толкова мръсни, колкото и в менажерията, а мазните й къдрици бяха провиснали. Под очите й имаше тъмни кръгове, беше много бледа.
Скарлет замръзна.
— Синдер! — Но още щом понечи да се усмихне, я обзе подозрение и тя вдигна пръст. — Къде се срещнахме за първи път?
Синдер се поколеба за миг.
— В Париж, пред операта. Аз приспах Вълка, защото си мислех, че те напада.
Скарлет се усмихна широко и още преди Синдер да довърши, я грабна в обятията си, сетне изруга и отстъпи назад. Половин дузина войници я бяха последвали и сега се струпаха около нея като крайно разтревожени охранители. Изглеждаха кротки, но също и готови, ако решат, да разкъсат всеки в тълпата за секунди.
— Съжалявам… не биваше да идваш тук. Левана… — Скарлет се преви на две от неочаквано силната кашлица. Когато успя да си поеме дъх, по ръката й имаше тъмни петна кръв. — Тук е опасно — довърши тя, сякаш това не беше очевидно.
— Уинтър жива ли е? — попита Хиацинт.
Скарлет скръсти ръце не толкова, за да изглежда предизвикателно, колкото да скрие следите от болестта.
— Жива е, но е болна. Много от нас са болни. Левана я отрови с летумозис и чумата бързо плъзна навред. Сложили сме Уинтър в суспен…
— Знаем — прекъсна я Синдер, — носим лекарство.
Хиацинт вдигна шишенцето, което бе взел от спийдъра.
Скарлет се ококори, а хората наоколо се размърдаха. Повечето бяха свалили оръжията си, след като Скарлет и Синдер се прегърнаха, но не всички.
Хиацинт махна с ръка.
— Впрегнете мускулите си и помогнете да разтоварим спийдъра.
— Вземи едно и за себе си — добави Синдер. — Би трябвало да стигнат за всички заразени, а ние ще гледаме да останат, в случай че някой друг се разболее.
С шишенце в ръка, Хиацинт отиде до Скарлет и снижи глас:
— Къде е тя?
Скарлет се обърна към наобиколилите я войници.
— Пуснете го да види принцесата. Той няма да й стори зло. Стром, дай да направим отряд, който да раздаде лекарството.
Хиацинт вече не я слушаше. Тълпата се раздели и той видя как светлината на деня се отразява от стъклото на суспенсора. Тръгна натам.
