Тук, насред пътя, който отделяше невзрачната болница от сенчестата гора, хората бяха направили нещо като светилище около Уинтър. Клончета и вейки, сложени на кръст, образуваха покривало в металната основа на суспенсора, скривайки отделението, което съдържаше животодаряващите течности и химикали. Маргаритки и лютичета бяха пръснати по стъкления похлупак, макар че много бяха изпопадали на земята.
Хиацинт поспря, за да обхване гледката, и си помисли, че Левана все пак не страда от параноя. Може би хората обичаха Уинтър и тя действително бе заплаха за короната на мащехата си, при все че във вените й не течеше благородническа кръв.
Шишенцето взе да пари в дланта му. Гласовете се смесиха с тенекиения звън на машините, с непрестанното бръмчене на животоподдържащите системи и бипкането на екрана, който показваше данните за състоянието на принцесата.
Хиацинт прекара ръка по капака и пръсна цветята. Под стъклото Уинтър изглеждаше заспала, само дето консервиращата течност придаваше на кожата й болнав, синкав цвят и привличаше погледа към белезите на лицето й.
А ето го и обривът. Подути, тъмни петна по ръцете и врата. Няколко бяха избили по брадичката и край ушите й. Хиацинт отново погледна ръцете й и макар че беше трудно да се види, той различи тъмни петна и по ноктите й. Последният, фатален белег на синята треска.
Но дори и така, Уинтър беше прекрасна, поне в неговите очи. Къдравата й коса се бе разстлала в гела, а плътните й устни бяха извити нагоре. Сякаш всеки миг щеше да отвори очи и да му се усмихне. С нейната шеговита, закачлива, неустоима усмивка.
— Суспенсорът е забавил биологичните процеси, включително развитието на болестта.
Хиацинт се сепна. Възрастен мъж стоеше от другата страна, а устата и носът му бяха покрити с маска. Отначало помисли, че мъжът иска да се предпази от заразата, но сетне видя синините изпод ръкавите му и разбра, че се опитва да спре разпространението й.
— Но не и треската — добави мъжът.
— Вие лекар ли сте?
Той кимна.
— Ако отворим суспенсора и лекарството ви не подейства, до един час тя ще умре.
— Колко ще живее, ако я оставим вътре?
Лекарят погледна лицето на принцесата, сетне стрелна очи в долната част на екрана.
— Седмица, ако сме оптимисти.
— А ако сме песимисти?
— Ден, два.
Хиацинт стисна зъби и вдигна шишенцето.
— Това е лекарство от лабораториите на Нейно Величество. То ще я излекува.
Мъжът присви очи и погледна зад Хиацинт. Хиацинт се обърна и видя, че Синдер и Скарлет стоят на почтително разстояние.
— Уинтър би му поверила живота си — рече Скарлет. — Аз казвам да го отворим.
Лекарят се подвоуми още малко, после отиде в другия край и въведе някакви команди на екрана.
Хиацинт изпъна гръб.
След миг течността започна да се отича с тих звук през невидимите тръбички на дъното и той зърна едно мехурче на стъклото. Удивително беше да види червенината на устните й и потръпването на очите под клепачите й.
Тя не беше труп.
Не беше мъртва.
Той щеше да я спаси.
Щом течността изтече, лекарят отново натисна нещо на екрана и капакът се плъзна по тънките релси, откривайки плиткото легло, в което лежеше Уинтър.
Мократа й от гела коса се бе напластила около лицето й, а кожата й блестеше на светлината. Хиацинт пъхна дланите си между нейните. Кожата й беше хлъзгава и синкавият оттенък по ноктите й вече се виждаше ясно.
Лекарят започна да сваля иглите и тръбичките, които окисляваха кръвта й и поддържаха мозъка и сърцето й живи по време на спокойния сън. Хиацинт проследи с поглед сръчните, сбръчкани ръце, готов да изблъска мъжа, ако му се стореше, че прави нещо нередно. Но ръцете на лекаря бяха спокойни и опитни.
Постепенно тялото на Уинтър започна да реагира — вече не беше на изкуствена поддръжка. Гърдите й започнаха да се надигат. Студените й пръсти помръднаха. Хиацинт остави шишенцето до нея и коленичи сред разпилените клонки и цветя. Докосна с два пръста китката й. Пулсът й се усилваше.
Погледна лицето й и зачака мига, когато щеше да отвори очи. Когато щеше да се събуди, да оживее и отново да бъде напълно недостижима за него.
Той трепна. Всичко беше твърде сюрреалистично и почти беше забравил. Уинтър, с корона от цветя, лежеше върху клонките от дърветата. Тя все така беше принцеса, а той все така беше никой.
Тази мисъл не му излизаше от ума. И докато чакаше, се опита да запомни спящото й лице, докосването на ръката й, като се питаше какво ли би било всеки ден да вижда спокойното й, спящо лице.
Зад гърба му се чу потропване и Хиацинт си спомни, че имат публика. Хората прииждаха и макар да не го притесняваха, бяха по-близо, отколкото му се искаше.
А той стоеше тук и мислеше за зората и първите лъчи на слънцето в спалнята им.
Хиацинт се изправи и махна на тълпата.
— Вие нямате ли си планове, които да обмисляте?
— Искаме да знаем, че Уинтър е добре — рече Скарлет. Тя държеше празно шишенце. Синдер се бе погрижила тя да бъде сред първите, които са взели лекарството.
— Събужда се — рече лекарят.
Хиацинт се обърна навреме да види потръпването на клепките й.
