Очите на лунитяните все още блестяха. Каи не беше сигурен дали думите му са им въздействали, но продължи:
— Защо да седим и да чакаме? С ваша помощ ще се измъкнем оттук, ще слезем на аеродрума, където ще бъдем в безопасност и Левана няма да може да ни използва в своите битки!
Един мъж наблизо цъкна с език.
— Ох, горкият дребен земен крал ни говори така, сякаш сме беззащитни деца, които ще му се поклонят само защото има корона на главата си. Ние не сме съюзници с вас, Ваше Благородие, и никога няма да сведем глави и да застанем на равна нога с вас, земляните. Нашата кралица вижда изгода в брака с вас и в коронясването ви за наш крал, но в действителност вие и вашите приятели не са достойни да измият пръстите на краката ни.
Залата избухна в смях. Мъжът се подсмихна и изгледа Каи високомерно, а думите му бяха възнаградени с недостойни подвиквания за земляните.
— Добре — каза Каи с леден глас. — Нека тогава да ви убедя да ми помогнете.
Той откачи портскрийна си и извади на холографа карта на Луната, чието уголемено изображение надвисна над главите им, изпълни залата и кратерите достигнаха високите тавани. Каи нагласи картата така, че всички да виждат Централна Артемизия и осемте градски сектора, които я заобикаляха. Сетне показа космическата флотилия, на която бе заповядал малко по-рано този ден да заеме позиция в неутралното пространство — шестдесет кораба по негова заповед в момента пътуваха към лунната столица.
— Всеки от тези кораби носи оръжие, което е в състояние да разруши биокуполите ви. Имаме достатъчно амуниции, че да изравним цялата страна със земята.
Това беше лъжа, но лицето на Каи не трепна.
Най-сетне настроението се смени. Усмивките потръпнаха. Смехът заглъхна.
— Докато вие се подигравахте с това момиче, аз изпратих съобщение до моите военни кораби да открият огън, щом се приближат достатъчно. Но ще оттегля заповедта си, веднага щом хората ми бъдат отведени на порта.
Една жена се разсмя, но смехът й беше тревожен, пронизителен.
— Няма да се осмелите да атакувате, докато и вие сте в двореца! Вие също ще умрете!
Каи се усмихна широко.
— Правилно. Няма да атакувам Централна Артемизия. Но ако не греша, повечето от вашите домове не се намират в централния купол, нали? Повечето са в околните градски сектори, прав ли съм?
Светещите кораби примигваха все по-близо. По-близо.
Благородниците си размениха тревожни погледи. Като че мълчаливо се предизвикваха един друг да нарекат това блъф, но никой не искаше пръв да се наеме да го стори.
— Ако не греша — обади се Каи, — имаме по-малко от двадесет минути до пристигането на корабите. Ако пак искате да видите домовете си, най-добре да не губим време.
— Лоша работа — рече носово компютърният техник на кралицата, когото Крес не особено деликатно бе нарекла Синус. Не че се фукаше, но ако Сибил я беше оставила на Луната, щеше да му вземе хляба още когато беше на десет.
— Положението е много, много лошо — добави той, а гласът му потрепна пред надвисналата гибел.
— Просто го спри — чу се по-дълбок мъжки глас. Крес беше сигурна, че принадлежи на стража, който стоеше на пост в коридора.
— Не мога! Записът вече върви. Ти искаш ли да го спреш? — оплака се Синус. — Тя… тя ще ме убие. Кралицата ще нареди да ме екзекутират.
Крес сдържа въздишката си и се опита да раздвижи глезена си. Левият й крак почти се беше схванал. Успя да го помръдне малко, но това само напомни на тялото й, че е свито в малката ниша.
Техникът разбра, че вече е твърде късно. Не можеше да спре записа. Защо ли не си тръгна?
— Е? Подготвила ли ни е нови изненади?
— Ти какво повече искаш? Този запис… кралицата ще… — Мъжът не довърши, но Крес усети трепването в гласа му.
Тя беше гледала записа в къщата и знаеше, че няма да излезе скоро от умовете. Белязаното лице на Левана, присвитото й око, остатъка от ухото й. Човек не можеше да отвърне очи от това лице, колкото и да му се искаше. Не можеше да го забрави.
А сега всички го бяха видели. Дано и Левана да го е видяла. Едва ли щеше да й бъде лесно да възвърне обаянието си след такъв шок.
Но кой знае — Левана дълги години си бе служила с измама.
— Заловиха ли я? — попита Синус. — Момичето, което е направило записа? Тя… наистина е знаела какво прави.
Думите му щяха да поласкаят Крес, ако не се бе свила тъй неудобно. А в това положение й се искаше мъжете да я обсъждат някъде другаде. Тя още стискаше пистолета на Трън, дланта я болеше.
— Това не е твой проблем — изръмжа стражът. — Върни всичко обратно. И се отърви от този запис, преди…
Той не довърши. Нямаше „преди“. Вече живееха „след“.
— Опитвам се, но тя е препрограмирала всички канали и може да отнеме дни…
Крес спря да слуша. Сега пък десният й крак се схвана. Тя изохка и се опита да го разтрие.
— Какво беше това? — попита Синус.
Крес трепна и изпълзя от нишата. Щом стана, насочи пистолета към техника, после към стража, после пак към техника. По слабия глас тя си беше представяла момче на нейната възраст, но техникът се оказа мъж, прехвърлил петдесетте.
Той бутна назад стола. Стражът посегна да извади оръжието си.
