— Не мър… ох! — Крес направи гримаса от болка и се строполи с изтръпнал крак на писалището. Ръбът му се заби в бедрото й, което още я болеше от сблъсъка със статуята в коридора на прислугата. Тя простена и взе да го разтрива.
Спомни си пистолета и тъкмо понечи да го насочи към мъжете, когато стражът го грабна от ръцете й. Крес извика, посегна към него, но не можа да го стигне. Изхленчи, разтривайки бедрото си, и едва вдигна ръка, за да покаже, че се предава.
Стражът я държеше на мушка.
— Аз не съм въоръжена — рече тя кротко.
Мъжът не реагира.
— Ти ли… — Синус погледна екраните. — Ти ли направи това?
— Да, сър. — Тя си отдъхна — болката намаляваше. — Имам предложение. Чух ви да си говорите и се чудя, ако сте сигурен, че Левана ще ви екзекутира, задето не сте могли да спрете записа… съгласен ли сте да се присъедините към нас?
Двамата я зяпнаха.
Крес започна да удря с юмруци крака си. Трябваше пак да започне да прави упражнения. Или поне да спре да се крие в тези тесни пространства.
— Говоря сериозно. Аз познавам принцеса Селена, много е добра. Няма да ви убие, особено за нещо, което не е станало по ваша вина.
— Арестувана си — заяви стражът и я хвана за лакътя.
— Почакай! — извика тя, без да може да се отскубне. — Няма ли поне да си помислиш? Ще предпочетеш екзекуция в ръцете на Левана пред… това да не те екзекутират?
Стражът се подсмихна и я издърпа от невидимите екрани.
— Този бунт няма да успее.
— Ще успее. Левана ще бъде свалена от трона, а Селена ще стане нашата нова кралица и…
Прекъсна я аларма, която запищя от един екран в другия край на контролния център. Стражът се обърна натам, притискайки Крес към гърдите си, сякаш тя беше заплаха със схванатия си крак и разперената си оранжева поличка.
— Какво става? — извика стражът.
Синус вече беше пред предупредителния екран и гледаше със зяпнала уста. Сетне измърмори:
— Мисля… мисля, че сме нападнати.
— Това е ясно!
Синус поклати глава и увеличи холографа. Над искрящите куполи на Артемизия се виждаха кораби, които бяха нарушили неутралното пространство и бързо наближаваха града.
— Не от цивилните. — По слепоочието му се стече пот. — Това са военни кораби от Земята.
Тримата зяпнаха корабите, чиито светлинки примигваха все по-наблизо. Първа Крес съумя да събере мислите си.
— Точно така — рече тя и си отдъхна, понеже гласът й не трепна. — Принцеса Селена е в съюз със Земята. Ако Левана не се предаде, готови сме да ви унищожим. — Тя прокара език по изсъхналите си устни и се обърна да види стража. Надяваше се, че е достатъчно убедителна. — Но все още не е късно да минете на страната на победителите.
Ико почваше да разбира защо хората се свиват като зародиш в майчината си утроба, когато се страхуват. Легнала настрани на земята, пъхнала нос в коленете си и преметнала здравата си ръка през глава, тя не искаше никога вече да стане. Вълка беше нахапал вече повредената й ръка, беше нанесъл и доста поражения на бедрата и стомаха й.
С какво толкова привличаше острите като бръснач зъби и нокти? А също и куршумите. Това беше несправедливост спрямо андроидите, която трябваше да се отстрани още щом революцията свършеше.
Един ботуш стъпи тежко на сантиметри от главата й и тя се сви още повече. Не искаше да стане. Нито да помръдне. Искаше батерията й да се изтощи, за да може да се събуди отново, поправена от Синдер и…
Синдер!
Синдер не би легнала в несвяст в разгара на битката. Синдер беше нейде там, в опасност.
Ико изхленчи и огледа наоколо. Бойни викове и писъци атакуваха аудиосензорите й, а грохотът от стъпките отекваше в крайниците й. Тя надникна между краката и оръжията — първо вълците, после мъжете и жените от външните сектори, стиснали копията и ножовете си. Всички тичаха към двореца, а чародеите се опитваха отново да вземат контрол.
Но хората бяха многобройни, а вълците — трудни за управление. Нали така им повтаряше Вълка от самото начало? Войниците трябваше да сеят смърт и ужас на Земята. Не бяха спретнати, послушни и организирани.
Бяха много. Много повече, отколкото Синдер беше довела. Ико видя как още един отряд се хвърли в битката. Грабеха всичко, което се движеше. Мутантите се биеха един с друг. Остриета прерязваха гърла. Копия се забиваха в плътта.
— Добре, Синдер — прошепна тя и седна. — Идвам.
Вътрешните й системи не бяха наред, процесорът й беше пълен с разбъркани съобщения и тя усещаше, че в корема й поне две жици дават на късо. Вдигна пистолета от земята и тръгна в суматохата, а повредената й ръка висеше до тялото. Държеше пистолета в готовност и стреляше, когато се налагаше да спаси човек, без да обръща внимание на безбройните драскотини по дрехите и синтетичната си кожа. Какво толкова — още няколко драскотини. За първи път беше щастлива, че няма нервни окончания. Само се молеше с всички тези повреди тялото й да издържи.
