Уинтър полностью

— Да, и с това всичко се изчерпва. — Звукът на мелачката за кафе от близкия магазин отекна по каменната алея, а мирисът на топъл хляб подразни обонянието му. Хиацинт се подготви да изрече следващите си думи. — Освен това мисля, че си хубава. Така де, в добрите ти дни.

Уинтър се изкиска и го побутна с рамо. Той на свой ред я сръга, тя се препъна в една саксия с цветя и се разсмя по-силно.

— Ти също си хубав.

Той я изгледа намръщено, но му беше трудно да не се зарази от смеха й.

— Ваше Височество!

Двамата спряха. Хиацинт замръзна, посегна към кобура, но гласът беше на едно момиченце, което ги зяпаше от прага на малък магазин. До краката й стоеше непокътната кофа със сапунена вода, а очите й бяха станали кръгли като пълната Земя.

— О, здравей — рече Уинтър и намести кошницата си. — Астрид, нали така беше?

Момичето кимна, а страните му се наляха с руменина, докато зяпаше принцесата.

— Аз… — То погледна към магазина, после пак към Уинтър. — Почакайте тук! — изпищя то, сетне пусна парцала, който цопна в кофата, и хукна през вратата.

Уинтър наклони глава и косите паднаха на рамото й.

— Познаваш ли това хлапе?

— Цветарският магазин е на родителите й. — Тя прекара пръсти по едно пълзящо растение в саксията на витрината.

Хиацинт изсумтя.

— Какво иска?

— Откъде да знам? Да бях им донесла нещо…

Момичето се появи, но сега по петите я следваха две по-малки момчета.

— Видяхте ли? Нали ви казах, че ще се върне! — говореше то. Момчетата спряха и зяпнаха Уинтър. Най-малкото стискаше в ръчичките си венец от клонки и сухи цветя.

— Здравейте — поздрави ги Уинтър и направи реверанс на всяко от момчетата. — Мисля, че досега не сме имали удоволствието да се запознаем. Аз съм Уинтър.

Момченцата не можаха да съберат кураж да отвърнат, затова Астрид отговори вместо тях:

— Това са двамата ми братя, Ваше Височество, Дорси и Дилан. Бях им разказала, че сте купили цветя от нашия магазин, но те не ми повярваха.

— Е, вярно е. Купих си букетче сини цветя и цяла седмица ги държах на нощното си шкафче.

— Еха — прошепна Дорси.

Уинтър се усмихна.

— Съжалявам, че тази сутрин няма да мога да разгледам магазина ви, но сме тръгнали на гости на помощничката на шапкаря. Ходихте ли да видите бебето й?

Трите деца поклатиха отрицателно главички. Сетне Астрид сръга с лакът по-малкото си братче Дилан. Той подскочи, но не можа да изрече и дума от срам.

— Направихме нещо за теб — рече Астрид. — Чакахме те да се върнеш. Не е кой знае какво… използвахме каквото е останало, но… — Тя отново побутна братчето си, този път по-силно, и той най-сетне й поднесе венеца от цветя.

— Какво е това? — попита Уинтър и посегна да го вземе.

Хиацинт се намръщи, сетне подскочи като ужилен, когато разбра какво представлява венецът.

По-голямото момче отвърна:

— Това е корона, Ваше Височество. Отне ни почти седмица да намерим всичко, което ни трябваше. — Бузките му пламнаха в яркочервено.

— Знам, че не е много — рече момиченцето, — но е за теб.

Най-малкото дете, след като се бе отървало от подаръка, неочаквано изтърси:

— Ти си красива. — После се скри зад брат си.

Уинтър се разсмя.

— Много сте мили. Благодаря ви.

Мъглява светлина привлече вниманието на Хиацинт. Той вдигна поглед и под стряхата на съседния магазин забеляза една сфера — малка камера, която следеше отгоре магазините и прислугата. Подобни камери имаше във всички сектори из цялата Луна и шансът някой да обърне внимание на записа от една скучна утрин в АР-2 беше нищожен, но въпреки това по гърба му полази сковаващ хлад.

— Короната е прекрасна — рече Уинтър, докато се любуваше на мъничките бели клонки с цветове. Тя я сложи върху гъстите си черни къдрици. — Разкошна е като скъпоценните накити на кралицата. Ще я пазя грижливо винаги.

Хиацинт изръмжа, грабна короната от главата й и я пусна в кошницата.

— Принцесата може да я пази грижливо и тук — тросна се той заплашително. — Тя е заета. Прибирайте се в магазина и не се перчете пред всичките си приятели.

Децата опулиха очи и като нададоха уплашени викове, тозчас се изпокриха в цветарския магазин. Хиацинт улови Уинтър за лакътя и я поведе напред, но след малко тя дръпна ръката си.

— Защо постъпи така? — поиска да знае тя.

— Видя ми се нередно.

— Да приема подаръка на децата? Хиацинт, не бива да си толкова зъл.

— Сдържай се да не си толкова мила — изрече ядно той и огледа внимателно стените и прозорците, но други камери нямаше. — Да си слагаш короната на главата? Ти да не си полудяла? — Тя го изгледа, а той отвърна на намусения й поглед без грам съжаление. — Имаш късмет, че никой не те видя. — Той посочи кошницата. — Покрий я, преди да съм я натрошил и заровил в някоя саксия.

— Реагираш твърде бурно — възрази Уинтър, но все пак загърна плетеницата от клончета с няколко кърпи за ръце.

— Ти не си кралица, принцесо.

Тя се втренчи в него слисана.

— Аз не искам да бъда кралица.

— Тогава не приемай корони за подарък.

Уинтър изохка, обърна се и закрачи ядно напред — като истинска принцеса, която върви пред своя страж.