Уинтър полностью

— Глупаво е нали? Да пазиш едно бебешко одеялце? — Тя си пое дълбоко въздух. — Но то носи моето име. Майка ми е избродирала сцена от зимата на Земята — със сняг, оголели дървета и чифт червени ръкавици с един пръст за палеца.

Хиацинт поклати глава.

— Срамувала се да ми покаже одеялцето си. По-глупаво нещо от това не съм чувал.

— Добре. Ще ти го покажа, щом искаш да го видиш.

— Разбира се, че искам. — Той се удиви колко много го заболя от това нейно признание. Двамата с Уинтър от деца споделяха тайните си. Никога не му беше минавало през ума, че тя крие нещо толкова важно като подарък от майка си, която беше починала при раждането. Но той се поразвесели, когато си спомни:

— Казах ли ти, че видях сняг на Земята?

Уинтър спря с ококорени очи.

— Истински сняг?

— Трябваше да се крием на кораба в Сибир — една огромна тундра.

Тя го гледаше така, сякаш щеше да се сборичка с него, ако не й разкажеше по-подробно.

Със самодоволна усмивка Хиацинт пъхна палци в колана си и се залюля на пети.

— Това е то.

Уинтър го шляпна по гърдите.

— Това не е всичко. Как изглеждаше?

Той сви рамене.

— Бял. Искрящо бял. И много студен.

— Блестеше ли като диаманти?

— Понякога. Когато лъчите на слънцето падаха под точния ъгъл.

— На какво миришеше?

Той се сви.

— Не знам, Уин… принцесо. Може би на лед. През повечето време стояхме затворени на кораба.

В погледа й блесна разочарование заради половинчатото споменаване на името й и Хиацинт се почувства виновен. Затова на свой ред я тупна леко по рамото.

— Родителите ти са постъпили добре. Кръстили са те на нещо красиво. Подхожда ти.

— Зима — прошепна тя. Лицето й стана замислено, а светлините от магазина за дрехи подчертаваха сивите петънца в очите й.

Хиацинт се опитваше да не изглежда непохватен, когато отвърна поглед встрани. Понякога тя стоеше тъй близо до него, че той се удивяваше на способността си да удържи ръцете си.

Уинтър премести кошницата в другата си ръка и отново закрачи.

— Не всички мислят, че съм красива.

Хиацинт й се присмя.

— Който ти е казал обратното, те е излъгал. Или ти е завидял. А може би и двете.

— Ти мислиш, че не съм красива.

Той изсумтя малко невъздържано и когато тя го изгледа ядно, се разсмя гръмко.

— Това е смешно, така ли?

Хиацинт си придаде сериозно изражение и изимитира ядния й поглед.

— Продължавай да говориш така и хората ще почнат да си мислят, че си полудяла.

Тя отвори уста да му възрази. Поколеба се. И едва не се блъсна в една стена, преди Хиацинт да я притегли обратно в средата на тясната алея.

— Ти никога не си ми казвал, че съм красива — рече тя, след като той отдръпна ръката си.

— В случай че не си забелязала, хората в цялата страна възхваляват хубостта ти в песни. Знаеш ли, че във външните сектори пишат стихове за теб? Преди няколко месеца трябваше да изслушам онзи пияница, който изпя цяла песен за твоето божествено съвършенство. Сигурен съм, че галактиката няма нужда от моето мнение по въпроса.

Тя сви глава в раменете си и скри лицето си зад водопад от коси. Тъкмо навреме. Страните на Хиацинт бяха пламнали, което го караше да се чувства засрамен, но и ядосан.

— Само твоето мнение е от значение за мен — прошепна тя.

Той се изпъна и хвърли кос поглед към нея, на който тя не отвърна. Хрумна му, че неволно е подхванал тема, в която не искаше да навлизат. Фантазии — естествено. Мечти — във всеки миг. Но в действителност? Не — това беше табу. Това нямаше да доведе до нищо добро.

Тя беше принцеса. Мащехата й беше деспот, който щеше да я омъжи за човек, който би бил политически изгоден за нейните стремежи.

А Хиацинт беше точно обратното на политически изгодна партия.

Но ето че двамата вървяха един до друг, а тя изглеждаше красива, но отхвърлена, а на него защо ли му трябваше да отваря голямата си, глупава уста?

Хиацинт въздъхна ядосан. На нея. На себе си. На цялото положение.

— Хайде, принцесо. Ти знаеш какво изпитвам към теб. Няма човек, който да не знае.

Уинтър отново спря, но той продължи напред, размахвайки пръст над рамото си.

— Няма да повторя това, докато те гледам в очите, затова не стой там, върви.

Тя забърза след него.

— Какво изпитваш към мен?

— Не. Достатъчно. Повече нищо няма да ти кажа. Аз съм твой страж. Тук съм, за да те защитя, да те пазя от опасности и толкоз. Няма да си разменяме думи, от които ще последват още нощи на неловко висене пред вратата на спалнята ти, разбра ли ме?

Младият мъж с почуда установи колко го беше яд. Защото беше невъзможно. Невъзможно и несправедливо, а той бе прекарал дълги години в окопите на несправедливостта, за да почне тепърва да им се ядосва.

Уинтър крачеше до него, стиснала дръжката на кошницата. Поне вече не се опитваше да го погледне в очите, а това беше мъничко милост.

— Да, знам какво изпитваш към мен — рече тя накрая и думите й прозвучаха като признание. — Знам, че си мой страж и моят най-добър приятел. Знам, че би умрял заради мен. И знам, че ако това някога се случи, аз ще умра на мига след теб.