— Добре, докторе. Просто, когато Крес си мислеше, че е влюбена в мен, тя всъщност беше влюбена в онзи безкористен смелчага, който си беше измислила сама. Него наистина си го биваше, тъй че кой да вини горкото момиче? Дори аз го харесвах. Даже ми се щеше аз да съм този смелчага. — Той сви рамене.
— А ти напълно ли си сигурен, че не си?
Трън се изсмя.
Каи остана сериозен.
— Майтапиш се, нали?
— Съвсем не.
— Ехо, аз съм Карсуел Трън, осъден престъпник в твоята страна. Познаваме ли се?
Каи завъртя очи.
— Може би трябва да спреш да се оплакваш толкова много, че Крес е сбъркала по отношение на теб, и да се опиташ да й докажеш с всички сили, че е била права.
— Благодаря ви за доверието, Ваше Психологическо Императорство, но всичко свърши. Крес ме прежали и… така е най-добре.
— А ти харесваш ли я?
Когато Трън не отговори, Каи хвърли поглед към него и видя, че се взира през прозореца на кабината. Най-сетне той рече:
— Както вече казах, това няма значение.
Каи се обърна напред. Неспособността на Трън да изрази гласно влечението си към Крес някак говореше по-красноречиво от всяко истинско признание. Най-сетне на него не му беше трудно да прави двусмислени подмятания по адрес на Синдер.
— Добре — рече той. — И какво ще стане с Крес, когато всичко свърши?
— Не знам. Може би ще започне работа в някой от твоите разузнавателни отдели.
Под тях размитите очертания на Земята се бяха превърнали в плажове, небостъргачи и планината Фуджи, а отвъд нея, в цял континент — тучен, зелен, дружелюбен.
— Струва ми се, че тя иска друго — мислеше Трън на глас. — Тя иска да види света, след като цял живот е била затворена на онзи сателит. Иска да пътува.
— В такъв случай все пак трябва да остане с теб. Какво по-хубаво превозно средство от космическия кораб?
Но Трън решително поклати глава.
— Не, повярвай ми. Тя заслужава по-добър живот.
Каи се наведе напред, за да вижда по-добре гледката на дома си, която се разстилаше пред тях.
— Точно за това говорех и аз.
— Кога се научи да бродираш? — попита Хиацинт, докато разглеждаше кошницата, увиснала на ръката на Уинтър.
Тя се изпъчи важно.
— Преди няколко седмици.
Хиацинт взе една кърпа за ръце от колекцията и разгледа прецизните бодове, които изобразяваха купчина звезди и планети край ръба на кърпата.
— Успяваше ли да поспиш?
— Съвсем малко. — Тя разрови в кошницата и му подаде едно детско одеялце, избродирано по края с плуващи риби. — Това е едно от любимите ми неща. Отне ми цели четири дни.
Той изпухтя.
— Значи виденията са били неприятни през онази седмица.
— Ужасни — рече тя безгрижно. — Но сега разполагам с тези подаръци. — Тя взе от ръцете му одеялцето и го прибра при останалите цветни бродерии. — Знаеш ли, работата ми помага. Чудовищата идват, когато лентяйствам.
Хиацинт я погледна с крайчеца на окото си. Вече от няколко седмици той беше неин страж, но на двамата рядко им се удаваше възможност да поговорят така свойски и да повървят един до друг. От стражите се очакваше да стоят на почетно разстояние от хората, които вардеха. Но днес Уинтър го бе завлякла до АР-2, един от куполите до главния сектор. Тук имаше предимно жилищни квартали със скъпи магазини, но толкова рано още не бяха отворени и улиците бяха пусти и притихнали. Нямаше кой да бди за благоприличието.
— А тези подаръци за дребните търговци ли са?
— За търговците, чиновниците, прислужниците. — Очите й светнаха. — Пренебрегваната машина на Артемизия.
Работническата класа значи. Хората, които събираха боклука, готвеха и се грижеха за задоволяването на всички нужди на лунните благородници. В замяна получаваха живот, който беше за завиждане в сравнение с този на работниците от външните сектори. Поне стомасите им бяха пълни. Единственият недостатък беше, че се налагаше да живеят в Артемизия, заобиколени от политическите машинации и манипулативното обаяние на града. С добрия прислужник тук се държаха като с обичан домашен любимец — глезеха го и го ласкаеха, когато се нуждаеха от него, но го гонеха и биеха, когато не им трябваше.
Хиацинт винаги си бе мислил, че ако му бяха дали право на избор, щеше да опита късмета си в мините или фабриките.
— Често ли ги посещаваш? — попита той.
— Не толкова, колкото ми се иска. Но една от помощничките на шапкаря роди и аз исках да й направя подарък. Дали ще й хареса?
— Това ще бъде най-хубавата вещ, която детето ще има.
Уинтър подрипна от радост, както вървеше.
— Знаеш ли, майка ми беше голяма шивачка. Беше почнала да става доста известна сред шивашките ателиета, когато… Както и да е, тя избродира моето бебешко одеялце. Левана поиска да го изхвърли, но папа успя да го скрие от нея. Това е една от най-големите ми скъпоценности. — Тя запърха с мигли и Хиацинт усети как устните му се разтягат в усмивка въпреки волята му.
— Знам, че майка ти беше шивачка, но как така никога не съм виждал това твое толкова ценно одеяло?
— Срам ме беше да ти кажа за него.
Той се засмя, но Уинтър не се присъедини и смехът му секна.
— Наистина ли?
Уинтър сви рамене и се усмихна със своята дяволита усмивка.
