— Вие обещахте, че ще остане невредим. По мое мнение това включва и телесните повреди.
— Торин, получих един-единствен юмручен удар. — Каи сви рамене, поглеждайки Синдер. — Опитах се да му обясня, че това е част от представлението.
— Разбирам отлично, но трябва да ми простите, че ви защитавам. — Торин измери с поглед новите им гости. — Благодарен съм, че Каи се завърна, но по всичко личи, че изпитанието не е привършило. Дано знаете какво правите, Лин Синдер.
Каи очакваше Синдер да подхвърли някое самоиронизиращо подмятане, че Торин не е единственият, но вместо това след дълго мълчание тя каза:
— Какво знае той?
— Всичко — отвърна Каи.
Тя отново се обърна към Торин:
— В такъв случай благодаря ви за помощта. Позволете ми да ви представя останалите в групата ни: с Ико вече се познавате, това е капитанът на кораба ни, Карсуел Трън, нашият софтуерен инженер, Крес Дарнъл, и началникът на охраната ми… Вълка.
Докато Торин се здрависваше с гостите с повече уважение от необходимото предвид обстоятелствата, Каи се спря поглед върху Синдер. Тя стоеше на цели десет крачки от него и колкото и да му се искаше да прекоси стаята и да я целуне, нямаше как. Може би заради присъствието на Торин. Може би защото знаеше, че пътуват към Луната, където щеше да се венчае. Може би се страхуваше, че времето, което прекараха заедно на „Рампион“, е било сън, твърде крехък, за да оцелее в реалността.
Беше я видял едва преди три дни, но те му се струваха като цял един живот. През това време между тях се бе издигнала стена, макар че той не можеше да каже какво се бе променило. Връзката им беше несигурна. Каи се чувстваше така, сякаш ако си поемеше неправилно дъх, щеше да разруши всичко, а върху лицето на Синдер виждаше отражението на собствената си колебливост.
— О, вижте — възкликна Ико и отиде до редицата прозорци. Луната се бе показала — ярко бяла и осеяна с кратери и скали. Бяха толкова близо, че можаха да видят биокуполите, които отразяваха лъчите на слънцето.
Каи никога не си беше помислял, че някой ден ще стъпи на Луната. При вида й сега стомахът му се сви от неизбежността на съдбата му.
Синдер се обърна към него. Тя умело прикриваше тревожността си, но той беше почнал да разпознава признаците й под изправените рамене и решителния й поглед.
— Надявам се, че имаш нещо за нас.
Каи посочи с ръка шкафа до стената.
Ико стигна първа там и възбудено отвори широко вратите, но въодушевлението й бързо повехна, когато видя дрехите, подбрани от Наинси. Колекцията беше смесица от кафяво, сиво, досадно бяло, лен и памук. Прости, практични дрехи.
— Добър избор — рече Вълка, който най-много беше помогнал в описанието на облеклото на хората от крайните сектори на Луната.
Докато петимата ги разглеждаха и решаваха кой какво ще облече, Каи отиде до шкафа в другия край и извади един лист облицовка от фибростъкло за андроиди и кутия с мостри за синтетична кожа.
— А това е за Ико. Плюс всичко необходимо, за да може Синдер да ги инсталира.
Ико изпищя и хукна през стаята. Каи се приготви за поредната прегръдка, но вместо това тя се прехласна по новата облицовка и взе да се диви на платовете. Синдер беше непосредствено зад нея.
— Прекрасни са — рече тя, докато оглеждаше синтетичните платове. Очите й светнаха закачливо. — Знаеш ли, ако не излезе нищо с императорската работа, може да си изкарваш хляба като шпионин.
Той я изгледа шеговито.
— Какво ще кажеш да се погрижим от императорската работа да излезе нещо?
Изражението на Синдер се смекчи и за първи път, откакто се бяха качили на борда, тя се усмихна. Пусна обратно мострите в кутията, поколеба се за миг, а после прекоси последните крачки до Каи и го обгърна с ръце.
Той затвори очи. И като по чудо стената рухна. Притегли я нетърпеливо към себе си.
— Благодаря ти — прошепна Синдер и той разбра, че не говори нито за дрехите, нито за частите за андроида. Думите й тежаха от упование, вяра, жертви, за които Каи не беше готов още да мисли. Той я стисна здраво и допря чело в косата й.
Трън се покашля.
— Съжалявам, че трябва да разваля мига, но времето ни притиска. Предлагам още веднъж да преговорим плана си.
Уинтър остави прислужницата да сплете горната половина на косата й в дебела плитка със сребърни и златни нишки в нея, а останалата част да пусне да се разпръсне по раменете й. Остави я да избере една светлосиня рокля, която като вода се допираше до кожата й, и наниз от кристали, които подчертаваха изяществото на шията й. Остави я да втрие в кожата й ароматни масла.
Но не й позволи да й сложи грим даже и за да прикрие белега. Момичето не спори дълго.
— Не ви трябва грим, Ваше Височество — рече тя и направи реверанс.
Уинтър знаеше, че притежава в известен смисъл забележителна красота, но досега никога не бе имала повод допълнително да я подчертава. Все едно какво правеше, хорските очи неизменно я следваха по коридорите. Все едно какво правеше, майка й неизменно ръмжеше гневно, опитвайки се да скрие злобата си.
