Но откакто Хиацинт призна, че външността й не го оставя безучастен, тя жадуваше с нетърпение възможността да се премени в новата си рокля. Освен главозамайващата радост не очакваше нещо кой знае какво да излезе от това. Наивно беше да си мисли, че Хиацинт би проявил такава дързост, че да й се обясни в любов. Ако изобщо я обичаше. А тя беше сигурна, че я обича, беше
Не, тя не очакваше нито признание, нито целувка и отлично знаеше, че за ухажване и дума не можеше да става. Искаше единствено една изпълнена с възхищение усмивка, един задъхан поглед, които да я крепят.
Веднага щом прислужницата си отиде, Уинтър надникна в коридора, където Хиацинт стоеше на пост.
— Сър Глина, ще ми кажете ли мнението си, преди да отидем на посрещането на земните гости?
Хиацинт си пое два пъти дъх и чак тогава отговори:
— На вашите услуги, Ваше Височество.
И остана така, впил поглед в стената на коридора.
Уинтър приглади полите си и се намести пред него.
— Исках да знам дали днес съм красива според вас?
Нова въздишка, този път по-шумна.
— Не е смешно, принцесо.
— Смешно ли? Това е съвсем искрен въпрос. — Тя изви устни. — Не съм сигурна, че синьото ми подхожда.
Хиацинт се намръщи и най-сетне я погледна.
— Да ме побъркаш ли се опитваш?
Тя се разсмя.
— Лудостта обича компания, сър Глина. Но така и не отговорихте на въпроса ми.
Той стисна зъби, отново вперил поглед някъде над главата й.
— Идете да си просите комплименти нейде другаде, принцесо. Аз съм на пост и работата ми е да ви пазя от неизвестни заплахи.
— И каква отлична работа вършиш само! — Уинтър се опита да скрие разочарованието си. Тя тръгна обратно към стаята си, но минавайки покрай Хиацинт, го потупа по гърдите. Усетил докосването й, той се вкопчи в полите й и я застопори до себе си. Сърцето й подскочи и въпреки цялото й перчене, пронизващият поглед на Хиацинт я накара да се почувства като малко разглезено дете.
— Моля те, стига вече — прошепна той, повече умолително, отколкото ядно. — Просто… престани.
Тя преглътна и си помисли да се престори, че не го разбира. Само че преструвките бяха за пред другите. Не за Хиацинт. Никога за Хиацинт.
— Това е ужасно — прошепна тя в отговор. — Мразя да се преструвам, че дори не те забелязвам.
Изразът на лицето му се смекчи.
— Но аз знам, че не е така. И само това има значение, нали?
Тя му кимна леко, макар че не беше сигурна дали е съгласна. Колко хубаво би било да живее в свят, в който не се налага да се преструва.
Хиацинт я пусна. Тя се мушна в стаята си и затвори вратата след себе си. С почуда усети, че главата й се замая. Сигурно бе затаила дъх, когато той я хвана, и сега…
Едва направила няколко крачки, Уинтър замръзна на място. Стомахът й се сви, усети металния дъх на кръв.
Навсякъде имаше кръв. По стените. Капеше от полилея. Попиваше в декоративните възглавнички на канапето.
Уинтър изскимтя.
Седмици бяха минали, откакто виденията не се бяха появявали. Това беше първото след завръщането на Хиацинт. Тя беше забравила съкрушителния ужас и страха, който свиваше стомаха й.
Уинтър стисна очи.
— Х-Хиацинт? — Нещо топло капна върху рамото й и изцапа красивата синя коприна. Тя отстъпи назад и почувства как килимът джвака под краката й. — Хиацинт!
Той влетя през вратата и въпреки че тя стискаше здраво очи, успя да си го представи зад нея с извадено оръжие.
— Принцесо, какво има? — Той я улови за лакътя. — Принцесо!
— Стените — прошепна тя.
Миг тишина, последвана от приглушена ругатня. Тя чу прибирането на пистолета в кобура, сетне той се озова пред нея, а ръцете му бяха на раменете й. Гласът му се снижи, стана по-нежен и внимателен.
— Разкажи ми.
Тя се опита да преглътне, но слюнката й бе станала гъста, метална.
— Стените кървяха. Полилеят също, от него капна на рамото ми и струва ми се, че обувките ми са в кървави петна, подушвам я, мога да я вкуся, но защо… — Гласът й изведнъж възвърна силата си. — Защо дворецът страда толкова много, Хиацинт? Защо вечно умира?
Той я притегли, сгуши я в себе си. Ръцете му бяха здрави, силни, а той не беше окървавен, не беше нещастен. Тя потъна в прегръдката му. Беше твърде замаяна, за да го прегърне на свой ред, но прие с желание утехата и сигурността, които той й предлагаше.
— Поеми си дъх — заповяда й Хиацинт.
Тя го послуша, нищо че въздухът беше наситен със смърт.
С радост издиша.
— Всичко е плод на въображението ти, принцесо. Сама знаеш. Повтори го сега.
— Всичко е плод на въображението ми — измърмори тя.
— Стените още ли кървят?
Тя поклати глава, усещайки военните му отличия, притиснати в слепоочието й.
— Не, не кървят. Всичко е плод на въображението ми.
Той я стисна по-здраво.
— Няма страшно. Ще мине. Само дишай.
И тя пак го послуша. Пак, и пак, и пак гласът му я преведе през всеки следващ дъх, докато миризмата на кръв постепенно изчезна.
