Уинтър полностью

Уинтър се чувстваше замаяна, капнала, повдигаше й се, но добре поне, че закуската й остана на мястото си.

— Сега съм по-добре. Отиде си.

Хиацинт въздъхна. Сякаш сам беше забравил да си поема дъх. Тогава, в необичаен миг на слабост, той проточи глава и я целуна по рамото — точно там, където беше капнала несъществуващата капка кръв.

— Не беше толкова зле — рече той жизнерадостно. — Поне нямаше прозорци.

Уинтър трепна. Спомни си първия път, когато видя кървящите стени на двореца. Обезумяла, тя отчаяно поиска да избяга, като се опита да се хвърли от балкона на втория етаж. Хиацинт я настигна в последния момент и я спря.

— Или пък остри предмети — пошегува се тя. Веднъж се случи да направи няколко дупки в пердетата, в стремежа си да убие паяците, които пълзяха по тях, и междувременно прободе и собствената си ръка. Раната не беше дълбока, но оттогава Хиацинт се погрижи край нея да няма остри предмети.

Без да я пуска, той се отдръпна от нея и я огледа. Тя се усмихна насила, но бързо проумя, че не е чак толкова насила.

— Премина. Сега съм по-добре.

Очите му се сгряха и за миг тя си помисли: това е то, ето сега ще ме целуне…

От прага се чу покашляне.

Хиацинт се отдръпна и отпусна ръце до тялото си.

Уинтър се обърна с разтуптяно сърце.

На вратата с мрачно изражение стоеше чародеят Еймъри.

— Ваше Височество.

Уинтър затаи дъх и прибра зад ухото си една къдрица, която се бе измъкнала от плитката. Стана й горещо. Поруменяла и уплашена, тя знаеше, че трябва да се почувства засрамена, но изпитваше единствено гняв заради това прекъсване.

— Чародей Парк — рече тя с приветливо кимване. — Тъкмо преживях един от моите кошмари. Сър Глина ми помогна да се съвзема.

— Разбирам. Ако кошмарът е преминал, най-добре е той да се върне на поста си.

Хиацинт удари пети и излезе безмълвно. Трудно беше да се каже дали по своя воля, или Еймъри го контролираше.

Като се опитваше да се овладее, Уинтър се усмихна на чародея.

— Сигурно е станало време да вървим на доковете?

— Почти — отвърна мъжът и за нейна изненада се обърна и затвори вратата към коридора. Пръстите на момичето се свиха отбранително, но не от страх за нея самата. На горкия Хиацинт никак нямаше да му хареса да остане изолиран от другата страна, без да може да я защити, ако нещо се случеше.

А това беше нелепа мисъл. Дори Хиацинт да беше в стаята, той не би могъл да стори нищо срещу чародея. Уинтър често си бе мислила, че това е слабото място на охраната им. Тя никога не бе имала доверие на чародеите, а те разполагаха с толкова много власт в двореца.

В края на краищата баща й беше убит от чародей, а принцесата така и не можа да преодолее този факт. И до ден-днешен зърнеше ли с крайчеца на очите си дълъг ръкав, често се стряскаше.

— С какво мога да ви помогна? — попита тя, опитвайки се да изглежда спокойна. Все още не се бе отърсила докрай от видението. Стомахът й беше свит на топка, а по тила й беше избила топла пот. Щеше й се да си полегне за минутка-две, но не искаше да изглежда още по-слаба. И бездруго си беше такава.

— Дойдох да ви направя доста интересно предложение, Ваше Височество — рече Еймъри. — Предложение, върху което отдавна мисля, и се надявам вие да се съгласите, че то ще бъде от полза и за двама ни. Вече загатнах идеята на Нейно Величество и тя изказа одобрението си, при условие че получа вашето съгласие.

Гласът му беше хлъзгав и мил — комбинация, с която Уинтър тъй и не можа да свикне. Винаги когато се намираше в негово присъствие, на нея й се искаше да избяга и в същото време да се свие сънливо под равния му глас.

— Простете ми, Еймъри. Умът ми все още е объркан от халюцинациите и ми е трудно да ви разбера.

Плъзна поглед по нея, но спря очи върху белезите и извитите й форми и Уинтър остана доволна, че успя да не потръпне неволно.

— Принцесо Уинтър Блекбърн. — Мъжът се приближи. Уинтър едва се удържа да не отстъпи крачка назад. Страхът се смяташе за слабост в двора. По-добре беше да се държи невъзмутимо. Когато не знаеше как да постъпи, най-сигурно беше да се държи като побъркана.

Да не беше му казвала, че кошмарът й е свършил. Да можеше стените още да кървят.

— Вие сте любимка на народа. Обичана. Красива. — Той я погали под брадичката с деликатността на перце. Този път Уинтър потрепери. — За всички е ясно, че вие никога няма да станете кралица, но това не означава, че не можете да използвате собствената си сила. Способността да усмирявате хората, да им носите радост. Те ви се възхищават. И ние трябва да им покажем вашата подкрепа за кралското семейство и за двора, който им служи. Няма ли да се съгласите с мен?

Кожата на Уинтър беше настръхнала.

— Аз винаги съм подкрепяла кралицата.

— Разбира се, принцесо. — Когато Еймъри поискаше, усмивката му ставаше прекрасна и точно от това стомахът й се сви. Той отново погледна белезите й. — Но с мащехата ви се съгласихме, че е време да направим важно заявление пред народа ни. Символичен жест, който ще покаже мястото ви в йерархията на Луната. Време е да си вземете съпруг, принцесо.