Уинтър полностью

— Уинтър? — изсъска тя и замъкна крака по пътеката. Стената на клетката на Рийо й се видя по-далече, отколкото я помнеше, а собствените й объркани сетива й играеха номера. Накрая напипа оградата и тръгна покрай нея по пътеката. — Рийо?

Вълкът не отговори. Още едно необичайно нещо.

Безбройните звезди проблясваха над изкуствения балдахин на тропическата гора и стъклената стена и очите на Скарлет постепенно свикнаха със сумрака. Тя зави зад ъгъла, но не видя нищо друго, освен сенките на три клона над главата си и собствената си ръка току пред лицето си.

Присви очи. На пътеката се виждаше нещо бяло. Може би белите животинчета, които тичаха на свобода из менажерията, но инстинктът на Скарлет й подсказваше какво точно е това нещо. Кой беше.

— Уинтър! — Тя измина остатъка от разстоянието с ръка върху оградата. Тялото на принцесата придоби форма. Тя лежеше, отпусната, на земята. Под нея се бе насъбрала черна локва.

— О, не… о, не… принцесо! — Момичето падна на колене, бутна Уинтър назад и опипа гърлото й.

— Стените кървят.

Щом чу немощните, почти безумни думи, Скарлет си отдъхна. Тя откри пулса на Уинтър и установи, че е силен.

— Къде си ранена?

— Кръвта… навсякъде… колко много кръв.

— Уинтър, трябва да ми кажеш. Къде те е ранил? — Тя опипа ръцете, раменете и стомаха на принцесата, но кръвта беше само под нея. Гърбът й тогава?

— Той уби Рийо.

Скарлет се вцепени.

Принцесата зарида, залитна напред и допря чело в шията й.

— Опитваше се да спаси живота ми.

Скарлет не разбра дали говори за вълка, или за стража.

— Нищо ти няма — каза тя повече на себе си. Хвърли поглед наоколо. Менажерията беше потънала в мрак, но тя чуваше ромоленето на водопада, пристъпването на нечии малки лапички, шумоленето на листата по дърветата, когато някое създание притичаше по клоните им. Зад Уинтър зърна купчина бяла козина и сърцето й се сви, но побърза да потисне тъгата си.

Както за баба си, така и за вълка щеше да има време да скърби. Сега трябваше да се измъкнат оттук.

Мозъкът й превключи на високи обороти.

При входа на менажерията винаги имаше стражи и те несъмнено щяха да станат подозрителни, когато принцеса Уинтър не се върнеше. Освен ако Хиацинт не им бе видял сметката, но дори така да беше, Скарлет нямаше да се мотае насред двореца на Левана.

Тя откъсна поглед от Рийо. На отсрещната стена различи смътните очертания на вратата, която водеше към коридорите на горския, където се приготвяше храната на животните и се поддържаха клетките. Хиацинт беше предложил да тръгнат натам и колкото да я бе ядосал, тя нямаше причина да се усъмни в него.

— Хайде. — Тя изправи Уинтър на крака.

Принцесата погледна ръцете си и затрепери.

— Кръвта…

— Да, да, стените кървят, разбрах. Виж. Ето натам. Слушай. — Скарлет улови Уинтър за лакътя и я завъртя. — Виждаш ли онази врата? Тръгваме натам. Ето, аз ще ти помогна. — Тя сплете пръстите си, но Уинтър не помръдна. — Уинтър. Давам ти пет секунди да дойдеш на себе си и да ми помогнеш, иначе те зарязвам тук с мъртвия ти вълк и кървящите ти стени. Ясна ли съм?

Уинтър гледаше замаяна, с отворена уста, но след три секунди кимна. Или поне главата й клюмна напред и на Скарлет й се стори, че миглите й пърхат, тъй че сметна това за съгласие.

— Добре. Сега стъпи върху ръцете ми и се прехвърли през оградата.

Принцесата изпълни указанията й. Движеше се тромаво, за разлика от грациозността, която Скарлет бе свикнала да вижда у нея. Щом Уинтър се свлече в ограждението на вълка, Скарлет изведнъж се опомни какво става.

Стражът им бе дал шанс да се измъкнат. Те бягаха от затвора на кралицата.

Адреналинът нахлу в жилите й. Отново провери ножа, после се хвана за оградата и се прехвърли от другата страна.

Тупна тежко, но бързо скочи на крака и хукна към вратата. Тя се отвори широко и за нейно облекчение алармата не се включи. Хвърли поглед назад — принцесата се бе привела над тялото на Рийо, но преди Скарлет да викне по нея, вирна брадичка, обърса окървавените си длани в роклята си и я последва.

В коридорите беше тъмно като в рог. Скарлет спря и се ослуша, но не чу нито стъпки, нито гласове — само приглушеното цвърчене на птиците в менажерията. Миризмата — упоителна смесица от фураж, сено и тор — й напомни за фермата. Опита се да се ориентира. Ако тръгнеха надясно, щяха да влязат още по-навътре в менажерията, а наляво щяха да излязат обратно в двореца, но дано поне някъде в стаите на прислугата. Тя улови Уинтър за китката и двете побягнаха. Пръстите й пробягваха по затворени врати и тя използва знанията си за менажерията, за да ги преброи. Това трябва да е еленът. Това може би е снежната леопардка. Това дали не е арктическата лисица?

Завиха зад един ъгъл и една примигваща лампичка — неясна и далечна — привлече погледа й. Тя тръгна към нея и намери вградено в стената контролно табло, откъдето регулираха светлината, температурата и автоматичните хранилки в менажерията.

До таблото имаше врата, едва различима на слабата светлина.