Уинтър полностью

Уинтър се опита да си го представи. Дали щеше да използва нож? Пистолет? Тя нямаше представа кой е най-бързият начин да умреш. И не искаше да знае.

Хиацинт сигурно си бе задавал същите въпроси. През цялата нощ. През целия ден. Беше планирал как да го направи, а срещата им го бе ужасявала толкова, колкото тя беше копняла за нея.

Душата й страдаше за него.

Зад нея Рийо заръмжа.

— Уинтър…

Толкова отдавна не се бе обръщал към нея с името й. Вечно принцесо. Вечно Ваше Височество.

Устните й потрепериха, но тя отказа да плаче. Нямаше да му причини и това.

Хиацинт хвана ножа.

Беше мъчително. Той изглеждаше по-уплашен, отколкото на процеса. По-измъчен, отколкото когато цялото му тяло бе в кървави рани от камшичните удари.

Повече никога нямаше да го види.

Това бяха последните й мигове живот. Последният й дъх.

Изведнъж политическите игри изгубиха смисъла си. Изведнъж я изпълни дързост.

— Хиацинт — рече му с разтреперана усмивка. — Трябва да знаеш. Не си спомням миг, в който да не съм те обичала. Мисля, че изобщо не е съществувал такъв миг.

В очите му бликнаха хиляди чувства. Но преди да каже и дума, преди да я убие, Уинтър с две ръце го сграбчи за ризата и го целуна.

Той се предаде много по-бързо, отколкото тя си бе представяла. Почти на мига, сякаш беше чакал този момент, той я притисна към себе си с такава собственическа страст, която я порази. Устните му я целуваха отчаяно, жадно. Притисна я в оградата. Тя ахна, а той я целуна още по-дълбоко, прекарвайки ръка в косата на тила й.

Главата й се замая, размъти се от копнеж, таен цял живот.

Хиацинт отдръпна ръка от кръста й. Тя чу металния звън, когато кинжалът бе изтеглен от ножницата. Уинтър потрепери и го целуна още по-жадно — така, както беше мечтала.

Хиацинт плъзна ръката си надолу, обгърна я. Притисна я тъй близо, сякаш искаше да я погълне с тялото си.

Уинтър пусна ризата му и докосна врата му, лицето му. Усети наболите косъмчета по пръстите си. Той простена, но тя не можа да определи дали от копнеж, болка или съжаление, а може би от всичко заедно. Стисна я здраво.

Уинтър стисна очи.

Беше се нагледала на толкова смърт през живота си, че някак отдалеч си помисли, че нейната не е чак толкова страшна.

Той спусна ръката си рязко надолу и Уинтър възкликна. Въздушната струя ги раздели. Тя отвори очи. Зад нея Рийо излая, но звукът премина в издайническо скимтене.

Очите на Хиацинт също бяха отворени — сини, пълни със съжаление.

Уинтър се опита да се отдръпне, но той я държеше здраво. Тя и бездруго нямаше къде да иде, тъй както беше прикована между него и оградата. Над рамото му лампичката на камерата светеше на фона на тавана. Уинтър дишаше тежко. Главата й се въртеше. Не можеше да различи биенето на своето сърце от това на Хиацинт.

Хиацинт. Чието лице лъщеше и чиято коса беше разрошена. Хиацинт, когото най-сетне се бе осмелила да я целуне. Хиацинт, който бе отвърнал на целувката й.

Но ако беше очаквала да види страст по лицето му, остана разочарована. Погледът му отново бе станал студен.

— Направи ми услуга, принцесо — прошепна й и тя почувства топлия му дъх върху устните си. — Следващия път, когато някой ти каже, че ще те убие, просто не му се давай.

Тя го погледна, замаяна. Какво беше направил той?

Колената на Уинтър омекнаха. Хиацинт я хвана и я спусна на земята по решетките. Ръката й се опря в нещо топло и мокро, което се просмукваше изпод ниската стена.

— Нищо ти няма, принцесо — измърмори Хиацинт. — Нищо ти няма.

— Рийо? — гласът й секна.

— Ще си помислят, че кръвта е твоя. — Той й обясняваше нещо, но тя не недоумяваше. — Чакай тук. Не мърдай, докато угася лампите. Разбра ли? Принцесо?

— Да не мърдам — прошепна тя.

Хиацинт се отдръпна и тя чу как измъкна ножа от плътта на вълка. Тялото му се отпусна върху решетките. Хиацинт обгърна с длан белязаната й буза и я огледа, за да се увери, че не е изпаднала в истерия, че е разбрала. Но Уинтър не разбираше нищо друго, освен лепкавата течност, която попиваше през роклята й. Кръвта наводняваше пътеката. От стъкления покрив се стичаха потоци кръв, която капеше по ръцете й.

– Уинтър.

Тя се взираше в Хиацинт, неспособна да говори. Споменът за целувката беше помрачен от нещо чудовищно, несправедливо. Рийо. Милият, невинен Рийо.

— Докато лампите угаснат — повтори той. — Тогава ще вземеш червенокосата си приятелка и ще се махнеш от проклетата шахматна дъска. — Хиацинт я погали с пръсти, измъквайки я от шока. — А сега да поиграем на една игра, принцесо. Престори се на умряла.

Уинтър се отпусна, намерила утеха в командата. Това беше игра. Игра. Както някога, когато бяха деца. Това е игра и кръвта не е истинска, а на Рийо…!

Тя сгърчи лице, за да спре сълзите. Риданието заседна в гърлото й. Хиацинт я подпря на клетката и след това топлината му изчезна. Тежките му ботуши затропаха към изхода, оставяйки пътека от лепкави следи.