Уинтър полностью

Намусената физиономия като че се бе отпечатала завинаги върху лицето на Скарлет, докато се взираше към празната пътека на менажерията. Уинтър беше тръгнала натам преди няколко часа, както й се струваше, а Скарлет знаеше, че толкова късно гости в менажерията не се допускат. Може би пък правилата не важаха за принцесите. Може би Уинтър си бе получила романтичното рандеву, за което мечтаеше.

Само че нещо не беше както трябва. Скарлет можеше да се закълне, че чу Рийо да се измъква от бърлогата си, но така и не дойде да я види, както правеше обикновено. А чу и някакъв странен звук, който й напомни за хриптенето на козите, когато ги колят. Звук, от който я полазиха тръпки, и тя усети хлад, въпреки топлината в менажерията и закопчаното догоре яке.

Най-накрая стъпки. Скарлет се хвана за решетките.

Разбра, че подозренията й са верни още щом стражът се показа по пътеката, стиснал нож в едната си ръка. Сърцето й силно затуптя. Дори от разстояние се виждаше тъмното острие. И без да познава Хиацинт, тя прочете съжалението по лицето му.

Кокалчетата на ръцете й, вкопчени в решетките, побеляха.

— Какво си направил? — попита тя, потискайки яростта си, която напираше да изригне навън, но нямаше къде да отиде. — Къде е Уинтър?

Той застана пред клетката с нетрепващ поглед, но Скарлет не се отдръпна плахо назад въпреки ножа и кръвта по него.

— Подай си ръката — рече той и приклекна.

Тя му се изсмя.

— Знаеш ли какво се случва тук с хората, които „си подават ръката“?

Хиацинт заби острието на ножа в мекия мъх и преди Скарлет да успее да помръдне, сграбчи ръката й и я изви тъй силно, че в рамото й избухна остра болка. Скарлет извика тихо, ръката й я предаде и се отвори с дланта нагоре. Това не беше манипулация на съзнанието, а мръснишки номер, стар като света.

Скарлет се опита да отскубне ръката си, но Хиацинт я стискаше в желязна хватка. Момичето смени тактиката. Притисна тялото си в решетките и посегна да издере лицето му с нокти, но той се отдръпна назад и тя не може да го стигне.

Мъжът свали ножницата от колана си и я обърна над дланта на Скарлет. Малък цилиндър падна в нея.

Скарлет инстинктивно сви пръсти около цилиндъра и, потръпвайки, се отдръпна от стража.

— Пъхни това в защитната ключалка на някой лунен кораб и ще получиш кралски достъп. С останалото ще се справиш и сама. Вътре има кодирано съобщение от твой приятел, но ако питаш мен, по-добре почакай да се измъкнете оттук, преди да се тревожиш за това.

— Какво става? Какво си направил?

Той пъхна рязко ножа в ножницата и за нейно учудване й го подхвърли. Тя се сви, но ножът падна безобидно в скута й.

— Трябва да намериш артемизиански порт E, платформа 22. Повтори го.

Сърцето й щеше да се пръсне. Тя отново погледна към пътеката в очакване всеки миг оттам да се покажат черните къдрици на Уинтър, лъскавата й рокля и изумително грациозната й походка.

— Повтори го.

— Порт E, платформа 22. — Тя стисна здраво дръжката на ножа.

— Предлагам ви да минете първо през коридорите на лесничеите. Оттам нататък Уинтър знае пътя. Ние ще направим каквото можем, за да не ви проследят на камерите, но ти гледай да не вършиш глупости. Ако се поблазниш да избягаш от Луната, пребори се с изкушението. Така само ще привлечеш вниманието върху вас, а и без друго тази малка капсула не е оборудвана за дълги пътувания. Преструвай се, че отиваш да вземеш доставка от РМ-9. Там е отраснал приятеля ти. Разбра ли ме?

— Не.

— Просто се измъкни от Артемизия. Порт Е, платформа 22. Сектор РМ-9. — Той стана. — И когато се срещнеш с тази твоя принцеса, предай й да побърза.

Скарлет бавно го погледна, като мислено си повтаряше, Уинтър. Уинтър трябва да побърза. Но сетне разбра, че стражът говори за другата принцеса. Селена. Синдер.

Хиацинт мина от едната страна на клетката, където беше решетъчната врата, и допря палеца си в устройството за идентификация. Въведе кода. Скарлет чу издайническото щракване на ключалката и резето. От възбуда главата й бучеше.

— Преброй до десет. — Без да я погледне, Хиацинт се отдалечи.

Всичко в нея пищеше да блъсне вратата, да хукне по пътеката и да намери Уинтър, но се сдържа. Пръстите й потръпваха. Мъжът й беше дал оръжие и път за бягство. Нямаше представа какво става, но нещо й подсказваше, че сдържаността за тези кратки десет секунди няма да я погуби.

На четири Скарлет пъхна малкия цилиндър в джоба на якето си. На пет пъхна ножа в колана на скъсаните си, мръсни джинси. На шест се приближи отново до решетките и притисна лицето си в тях. На седем извика:

– Уинтър! Добре ли…

На осем лампите угаснаха и я потопиха в мрак.

Скарлет замръзна. Така нямаше да й бъде по-лесно. Тъмнината нямаше да й помогне. Ама…

О, камерите.

Скарлет изсумтя, провери да не би ножът да изпадне и отвори вратата на клетката. Измъкна се навън, пълзейки и с помощта на решетките се изправи. От дългото седене краката не я държаха. Тя се закрепи някак и стъпи върху мъха.

Най-напред да провери дали принцесата е мъртва.

А след това да научи къде, по дяволите, е този порт Е.