Ултиматумът на Борн полностью

Генерал Джеймс Тигартън — главнокомандващ на НАТО, излезе внимателно от колата в яркото слънце на ранния следобед. Беше облечен с кител, украсен с пет реда ленти. Обърна се и предложи ръка на една поразително красива жена — майор от Женския армейски корпус, който се усмихна в знак на благодарност и слезе. Тигартън пусна галантно, с военна тежест ръката й и я подхвана за лакътя. Съпроводи я, докато пресякоха широкия тротоар в посока към няколкото маси с чадъри над тях, намиращи се зад преграда от сандъчета с цъфнали цветя и представляващи откритата част на кафенето. Стигнаха до входа с арка, богато украсена с розови пъпки, и влязоха вътре. Всички маси бяха заети, с изключение на една в далечния край на покрития тротоар. Бръмченето от разговорите по време на обяда беше подсилено от звънтенето на бутилките с вино, докосващи леко чашите, и тихото потракване на приборите, сведени над порцелановите чинии. Изведнъж децибелите от разговорите стихнаха и генералът, очевидно осъзнаващ, че присъствието му неизбежно е привлякло погледите към него и бе предизвикало приветливи помахвания и нерядко леки аплодисменти, започна да се усмихва мило и неопределено, но все пак на всички, докато водеше дамата си към празната маса, върху която на едно малко прегънато картонче пишеше Reserve.

Собственикът буквално долетя между масите с двама сервитьори по петите му, приличащи на разтревожени чапли, за да поздравят видния гост. След като главнокомандващият бе настанен, му бе донесена бутилка изстудено „Кортон-Шарлман“. Последва обсъждане на менюто. Едно малко белгийче — момче на пет или шест години, отиде срамежливо до масата и вдигна ръка до челото си. Усмихна се и поздрави генерала. Тигартън стана, изпъна се и също поздрави детето.

— Vous êtes un soldat distingué, mon camarade17 — каза генералът, властният му глас отекна в кафенето, а лъчезарната му усмивка спечели тълпата, която откликна с оценяващи аплодисменти.

Детето се оттегли и посетителите продължиха да се хранят.

След един час, прекаран спокойно, Тигартън и дамата му бяха обезпокоени от шофьора на генерала — военен сержант на средна възраст, чието изражение издаваше безпокойство. Главнокомандващият на НАТО бе получил спешно съобщение по защитения от подслушване телефон в колата, а шофьорът се бе оказал достатъчно досетлив да го запише и да го повтори за сигурност. Предаде бележката на Тигартън.

Генералът се изправи и загорялото му лице пребледня. Огледа вече полупразното кафене с присвити, ядосани и изплашени очи. Бръкна в джоба си, извади сгънати банкноти, отброи няколко от големите и ги остави на масата.

— Хайде — каза той на жената майор. — Да вървим… А ти — обърна се Тигартън към шофьора си, — пали колата.

— Какво има? — попита компаньонката му.

— Лондон. Получих съобщение по телефона. Армбрустър и Десоул са мъртви.

— О, Боже мой! Но как?

— Това няма значение. Каквото и да кажат, знам, че ще е лъжа.

— Какво става?

— Не знам. Знам само, че трябва да се махнем оттук. Хайде! Генералът и неговата дама излязоха, пресякоха широкия тротоар и влязоха във военната кола. От двете страни на предния й капак липсваше по нещо. Сержантът бе свалил знаменцата в червено и златисто, обозначаващи високия ранг на пътуващите в нея — главнокомандващият на НАТО. Автомобилът пое рязко, измина не повече от петдесетина метра и тогава се случи.

Силна експлозия хвърли във въздуха военната кола и парчета стъкло и метал, късове човешка плът и петна от кръв изпълниха тясната улица в Андерлехт.

— Мосю! — извика вцепененият от ужас сервитьор, докато екипите от полицаи, пожарникари и работници по почистването продължаваха на пътя страшната си работа.

— Какво има? — попита го обърканият собственик на кафенето, все още потръпващ от грубия разпит, на който бе подложен от полицията и вече оредяващите тълпи на журналистите. — Разорен съм. Ще станем известни като Кафенето на смъртта.

— Мосю, вижте! — Сервитьорът посочи масата, на която бяха седели генералът и неговата дама.

— Но полицията вече разгледа подробно всичко — каза неутешимият собственик.

— Не мосю! Сега!

Върху стъклото, покриващо масата, с блестящо червено червило с главни букви бе надраскано… ДЖЕЙСЪН БОРН

Мари гледаше шокирана телевизора, по който вървяха новините от сателитната програма, излъчвана от Маями. Изведнъж изпищя — камерата се бе спряла на една маса, покрита със стъкло в някакъв град в Белгия, наречен Андерлехт, и на името, написано с червено върху нея.

— Джони!

Сен Жак се втурна през вратата на спалнята на апартамента, който бе построил за себе си на втория етаж на Транкуилити Ин.

— Господи, какво има?

По лицето на Мари се стичаха сълзи. Тя посочи ужасена телевизора. Говорителят на презокеанските новини четеше с монотонен глас, присъщ за сателитните предавания: