Ултиматумът на Борн полностью

— О, хайде, Иди, бих познал гласа ти дори под водата, въпреки че са изминали почти тридесет години.

— Твоят също ми е познат, но просто не мога да се сетя.

— Опитай се да си спомниш един помощник на професора, който бе голям грубиян и непрекъснато тормозеше съпруга ти, макар че това не му правеше впечатление. И може би бе прав, тъй като аз свърших в затвора. Първият местен съдия, пратен в затвора, и то справедливо.

— Брендън? Мили Боже, това си ти! Никога не повярвах на всичко онова, което разправяха за теб.

— А трябва, защото е истина. Но сега искам да говоря веднага с лорд Гейтс. Там ли е?

— Предполагам, че да, въпреки че всъщност не съм сигурна. Той не разговаря много-много с мен. Ще то потърся по интеркома.

— Не му казвай, че съм аз, Едит. Предай му, че го търси някакъв човек на име Блакбърн от остров Монсера в Карибско море.

— Какво?

— Направи както ти казвам, скъпа Иди. Това е от негова полза, както и от твоя… И може би повече от твоя, ако трябва да бъда искрен.

— Почакай.

Последвалата тишина продължи като че ли безкрайно. Двете минути му се сториха като два часа, докато прозвуча режещият глас на Рандълф Гейтс.

— Кой се обажда? — прошепна прочутият адвокат.

— Успокой се, Ранди. Брендън е. Едит не ме позна, но аз не съм забравил гласа й. Късметлия си ти.

— Какво искаш? Какво е това за Монсера?

— Ами аз току-що идвам оттам…

— О, не!… — сега шепотът на Гейтс бе всъщност панически вик.

— О, да, и затова животът ти ще се промени. Знаеш ли, срещнах жената и двете деца, от които ти толкова се интересуваше, помниш ли ги? Ти предопредели те да бъдат убити, Дан-ди-Ранди, а това е ужасно. Толкова ужасно.

— Не знам за какво говориш! Никога не съм чувал нито за Монсера, нито за някаква жена с две деца. Ще отрека налудничавите ти голословни твърдения. Това са алкохолни фантазии на един осъждан углавен престъпник.

— Добре измислено, адвокат. Но не в това е проблемът. Той е в Париж.

— Париж?…

— Един мъж в Париж, някой, за когото смятах, че не е реална личност, но разбрах, че не е така. Не ми е съвсем ясно какво точно става, но в Монсера ми се случи нещо странно. Объркаха ме с теб.

— Какво, объркаха те… — тънкият треперлив глас на Гейтс едва се чуваше.

— Да. Странно, нали? Предполагам, че въпросният човек от Париж се е опитал да те намери тук, в Бостън, някой му е казал, че височайшата ти персона отсъства, и така е започнала бъркотията. Двама изключителни прависти, и двамата неясно свързани с една жена и двете й деца, и Париж е помислил, че аз съм ти.

— И какво стана?

— Успокой се, Ранди. В момента той по всяка вероятност смята, че съм мъртъв.

— Какво?

— Опита се да ме убие — по-точно да убие теб. Заради някакво прегрешение.

— О, Боже мой!

— И щом разбере, че си жив и добре си похапваш в Бостън, няма да позволи вторият опит да се провали.

— Господи!…

— Може би има някакъв изход, Ранди, и затова трябва да дойдеш при мен. Съвсем случайно съм отседнал в същия апартамент в „Риц“, в който беше ти, когато дойдох да те видя. Три-В. Чакам те да дойдеш до половин час и запомни — не съм особено търпелив с клиенти, които закъсняват, тъй като съм много зает човек. Между другото, таксата ми е двадесет хиляди долара на час, така че вземи пари със себе си, Ранди. Много пари. В брой.

„Готов съм“ — помисли Борн, като се изучаваше в огледалото, доволен от това, което видя. Бе прекарал последните три часа в подготовка за пътуването до Аржантьой, до един ресторант, наречен „Сърцето на войника“ — съобщителният център на „черната птица“ — Карлос Чакала. Хамелеона се бе облякъл подходящо за средата, в която се канеше да се потопи вече. Дрехите бяха прости, тялото и лицето му — още повече. За първото се бе наложило да направи едно пътешествие из магазините за стари дрехи и заложните къщи в Монмартр, където бе намерил овехтели панталони, още една риза от френската армия и също такава овехтяла малка бойна лента, която бе отличителен белег за ранен ветеран. Второто бе малко по-сложно и налагаше боядисване на косата, еднодневна брада и още една превръзка, този път около дясното му коляно, която бе толкова стегната, че не можеше да забрави за накуцването, бързо усвоено до съвършенство от него. Косата и веждите му бяха в червеникав цвят, който подхождаше на новата му среда — евтин хотел в Монпарнас, чиято рецепция налагаше възможно най-ограничен контакт с клиентелата.