Ултиматумът на Борн полностью

— Вярвай ми, опитваме се да го намерим. Като че ли адът се е преместил тук! Англичаните искат главата на Питър Холанд за това, че се е осмелил само да намекне за някаква връзка с Далечния изток, а французите са готови всеки момент да се развикат за нещо, за което нямат представа, но имат подозрения, като например специалния товар на Втори отдел на самолет, пристигнал от Мартиника, който първоначално беше отказан да бъде превозен. Ще ти се обадя, заклевам ти се!

Връзката прекъсна и Мари затръшна слушалката.

— Заминавам за Париж, Джони — каза тя, като дишаше дълбоко и бършеше сълзите от лицето си.

— Какво?

— Чу ме. Кажи на госпожа Купър да дойде тук. Джейми я обича, я тя умее да се грижи за Алисън много по-добре от мен. Нищо чудно — отгледала е седем деца, всичките вече са големи и все още идват при нея всяка неделя.

— Ти си луда! Няма да те пусна!

— Не знам защо — каза Мари, като гледаше брат си смразяващо, — но предполагам, че си казал нещо подобно и на Дейвид, когато ти е заявил, че заминава за Париж.

— Да, така е!

— И след като не си могъл да спреш него, още по-малко ще успееш да спреш мен.

— Но защо?

— Защото познавам всяко място в Париж, което знае и той, всяка улица, всяко кафене, всяка алея — от Сакре Кьор до Монмартр. Той сигурно ще ги използва и аз ще го намеря, доста преди това да сторят Втори отдел и Сюрте.

Телефонът иззвъня и Мари го взе.

— Казах ти, че ще се обадя — чу се гласът на Алекс Конклин. — Бернардин има идея, която може и да сработи.

— Кой е Бернардин?

— Един мой стар колега от Втори отдел и добър приятел, който помага на Дейвид.

— Каква е идеята му?

— Дал е на Джейсън… Дейвид автомобил под наем. Знае номера и го е съобщил на всички полицейски патрули в Париж, за да известят, ако го видят. Но е наредил да не спират колата и да не безпокоят шофьора. Просто да го държат под око и да съобщават за всяка негова стъпка.

— И ти мислиш, че Дейвид… Джейсън няма да забележи? Има ужасна памет, по-лоша от тази на съпруга ми.

— Това е само една от възможностите, има и други.

— Като?

— Ами… той е длъжен да ми се обажда. Сигурен съм, че ще позвъни, щом чуе новините за Тигартън.

— Защо?

— Както ти казах — за да го измъкна!

— И смяташ, че ще се откаже от идеята за Карлос? Не се надявай, глупако. Имам по-добра идея. Заминавам за Париж.

— Не можеш!

— Не искам да слушам повече това, няма да те слушам. Ще ми помогнеш ли, или да се оправям сама?

— Във Франция не можах да си взема пощенска марка от автомат, а Холанд не успя да научи адреса на Айфеловата кула.

— Тогава поемам сама, което, честно казано, при създалите се обстоятелства, ме кара да се чувствам много по-безопасно.

— Но какво можеш да направиш ти, Мари?

— Нямам намерение да ти държа проповед, но смятам, че мога да отида на всички онези места, където сме били с него, когато се криехме. Той ще ги използва отново по някакъв начин. Трябва да го направи, защото, на вашия нормален жаргон, те са „сигурни“ и в налудничавото състояние, в което се намира, ще се върне там, тъй като знае, че са безопасни.

— Господ да те благослови, ти си прекрасна жена.

— Той ни е изоставил, Алекс. Бог не съществува.

Префонтен мина през терминала на бостънското летище „Лоуган“, излезе от него и вдигна ръка, за да повика такси. Но след като се огледа, я свали и застана на опашката. Всичко бе превърнато в кафенета, включително и летищата. Човек трябваше да се реди на опашка както за чиния долнокачествена яхния, така и за такси.

— Риц-Карлтън — каза съдията на шофьора.

— Никакъв багаж ли нямаш? — попита го мъжът. — Нищо друго, само малката чанта?

— Нямам — отвърна Префонтен. Не можа да се удържи и добави: — Имам пълен гардероб навсякъде, където отида.

— Ала-бала, а? — каза шофьорът.

— Имате ли резервация, сър? — попита служителят в смокинг на рецепцията в „Риц“.

— Надявам се, че един от сътрудниците ми я е направил. Името ми е Скофийлд, съдия Уйлям Скофийлд от Върховния съд. Не бих желал да си помисля, че „Риц“ е загубил резервацията ми, особено в наши дни, когато всеки плаче за защита на интересите на потребителите.

— Съдия Скофийлд? Сигурен съм, че е някъде тук, сър.

— Специално помолих за трети апартамент, сигурен съм, че го има в компютъра ви.

— Трети… е зает…

— Какво?

— Не, не, сбъркал съм, господин съдия. Те не са пристигнали… искам да кажа, че има грешка… настанени са в друг апартамент. — Служителят заблъска свирепо по звънеца. — Пиколо, пиколо!

— Няма нужда, младежо, пътувам без багаж. Само ми дайте ключа и ми покажете посоката.

— Да, сър!

— Надявам се, че сте се погрижили както обикновено да подсигурите няколко бутилки сносни питиета?

— Дори и да не е направено, ще ви бъдат донесени веднага, господин съдия. Имате ли предпочитания относно марката?

— Хубаво уиски, хубав бърбън и хубав коняк. Белият боклук е за мухльовците, нали?

— Да, сър, точно така!

Двадесет минути по-късно, след като си бе измил лицето и налял питие, Префонтен взе телефона и набра доктор Рандълф Гейтс.

— Домът на лорд Гейтс — каза жената от другия край на линията.