Ултиматумът на Борн полностью

— О, здрасти, Лу — дочу се плавен, но колеблив и отпаднал глас от скъпия апартамент в Гринуич Вилидж. — Може ли да ти се обадя след две минути? Току-що дойде такси да вземе майка ми, връща се в Джърси. Става ли?

— Разбира се, момчето ми. След две минути.

Майка му? Мръсник такъв! Il pinguino! Луис отиде до огледалния бар с мраморен плот и розови ангели, летящи над бутилките уиски. Наля си пиене и пое няколко пъти дъх, за да се успокои. Телефонът на бара иззвъня.

— Да? — каза той, като взе внимателно крехката слушалка.

— Аз съм, Лу, Франки. Казах довиждане на мама.

— Добро момче си, Франки. Не забравяй майка си.

— О, никога, Лу, ти ме научи на това. Разказа ми как си устроил най-голямото погребение на майка си в Ийст Хартфорд.

— Да, откупих цялата църква.

— Колко хубаво наистина.

— Хайде сега да преминем към нещо наистина хубаво, а? Днес беше един от онези дни, Франки — много бъркотия, шум, разбираш какво искам да кажа?

— Естествено, Лу.

— И сега изпитвам силно желание. Искам да се успокоя. Ела при мен, Франки.

— Възможно най-бързо, Лу.

Prostituto! Това щеше да е последната услуга на Франки Голямата уста към него.

Вън на улицата добре облеченият адвокат извървя пеш две пресечки на юг и една на изток, докато стигна лимузината, която чакаше, паркирана под навеса пред входа на друга импозантна сграда в Бруклин Хайтс. Якият му шофьор на средна възраст разговаряше приятно с униформения портиер, когото вече великодушно потупваше по рамото. Щом забеляза работодателя си, той отиде бързо до задната врата на лимузината и я отвори. След няколко минути вече се бяха включили в движението и напредваха към моста.

Седнал спокойно на задната седалка, адвокатът разкопча колана си от кожа на алигатор, натисна токата отгоре и отдолу и между краката му падна малка касетка. Взе я и закопча колана.

Като държеше касетата срещу процеждащата се светлина, той разгледа миниатюрния записващ прибор, включващ се от звука на гласа. Това беше една изключителна машинка, достатъчно малка и с акрилен механизъм, който позволяваше да остане неоткрита и от най-съвършените детектори. Адвокатът се наведе напред и заговори на шофьора.

— Уйлям?

— Да, сър.

Шофьорът погледна в огледалото за обратно виждане и видя протегнатата ръка на работодателя. Пресегна се назад.

— Отнеси това вкъщи и го постави в кутийка, ще можеш ли?

— Добре, майоре.

Манхатънският адвокат се облегна, усмихнат на себе си. Отсега нататък Луис щеше да му дава всичко, което му поиска. Един капо не сключва двустранни споразумения в случаи, когато е засегната фамилията, да не говорим, че не би признал никога определени сексуални предпочитания.

Морис Панов седеше с вързани ръце на предната седалка на седана. Ръцете му бяха вързани хлабаво, почти любезно, като че на капо субординато му се струваше, че изпълнява излишни разпореждания. Пропътуваха около половин час в мълчание и тогава пазачът проговори.

— Какво е пе-ри-о-дентист? — попита той.

— Устен хирург, лекар, обучен да оперира вътре в устата на пациентите при проблеми, свързани със зъбите и тъканта на венците.

Тишина. Седем минути по-късно:

— Какви проблеми?

— Всякакви — от инфекции и остъргване на корените до по-сложна хирургическа намеса, обикновено в екип с онколог.

Тишина. Четири минути по-късно:

— Какво беше туй последното — екипа с онко…

— Лекар по рак в устата. Ако ракът се открие навреме, може да бъде спрян чрез отстраняване на част от костта… Но ако това не стане, може да се наложи да се махне цялата челюст.

Панов почувства как колата леко се отклони — шофьорът бе изгубил за момент контрол над нея. Тишина. Минута и половина по-късно:

— Цялата челюст? Половината лице?

— Трябва да се избира между това и живота на пациента.

Тридесет секунди по-късно:

— Мислиш ли, че ми има нещо такова?

— Аз съм лекар, а не алармаджия. Забелязах симптомите, но не съм поставял диагноза.

— Дрън-дрън. Ами постави я.

— Нямам такава квалификация.

— Глупости! Та ти си доктор, така ли е? Искам да кажа — истински доктор, а не някакъв fasullo, който се хвали, че е, ама няма законна фирма.

— Ако имаш предвид, че съм завършил медицинско училище — да, лекар съм.

— Ами виж ме тогава!

— Не мога. Очите ми са вързани.

Изведнъж Панов почувства на главата си дебелата, силна ръка на пазача, която дръпна кърпата. Мракът в автомобила даде отговор на един въпрос, който Mo си задаваше: как можеше да пътува някой в кола с пътник с вързани очи? В тази кола това не беше проблем — с изключение на предното стъкло, всички останали бяха не само оцветени — те бяха почти непрозрачни. Което означаваше, че отвън са непрозрачни. Никой не можеше да види какво става вътре.

— Хайде, гледай!

Капо субординато бе извърнал смешно към Панов огромната си глава с очи, приковани към пътя. Дебелите му устни бяха разтворени и той бе оголил зъби като дете, което се прави на чудовище пред огледалото.

— Кажи — какво виждаш! — извика отново той.