„Това беше преди близо тридесет години“ — разсъди Алекс и отново вдигна очи към вътрешната врата във фоайето на Пети стерилен. С колко лудост се оказа изпълнено времето след това. В стремежа си да използува един силно предизвикателен опит за нереално разширяване на дейността си, баща му бе решил да надмине самия себе си, рискува огромна сума пари, съществуващи само във въображението му и в мозъците на алчни банкери, и загуби шест от седемте си супермаркета. Остана му най-малкият, осигуряващ му стил на живот, който се оказа неприемлив за него. Затова бе съвсем логично, че баща му получи масивен апоплектичен удар и почина точно когато Алекс трябваше да започне живота си на възрастен.
Берлин — Източен и Западен. Москва, Ленинград, Ташкент и Камчатка. Виена, Париж, Лисабон и Истанбул. След това обратно през целия свят със спирки в Токио, Хонконг, Сеул, Камбоджа, Лаос. Накрая Сайгон и трагедията, наречена Виетнам. С течение на годините, поради способността му лесно да усвоява различни езици и опита, който дойде с борбата за оцеляване, той стана главен специалист на Управлението в областта на тайните операции, негов пръв разузнавач и често стратег на място на прикритите му дейности. Тогава една сутрин, край покритата с мъгла делта на Меконг, някаква мина разби живота и единия му крак. Пред полевия агент, който в избраната от него дейност бе зависим от възможността да се движи, оставаха много малко възможности. Прости се с полевата работа, а другото беше лесно. Примири се с прекомерното си пиене, като го оправда, че е на генетична основа. Руската зима на депресия премина в пролет, лято и есен. Тогава мършавата, трепереща развалина, която бе почти унищожена, получи отмяна на смъртната присъда. Дейвид Уеб — Джейсън Борн се завърна в живота му.
Вратата се отвори и милосърдно прекъсна спомените. Във фоайето влезе бавно Питър Холанд. Лицето му беше бледо и изопнато, а очите му бяха изцъклени. В лявата си ръка държеше две малки пласмасови кутии, в които вероятно се намираха касетите със записите.
— Докато съм жив — каза Питър с нисък, глух, почти шепнещ глас, — се надявам Бог да не позволи да стана отново свидетел на нещо подобно.
— Как е Mo?
— Мислех, че няма да оцелее… Страхувах се, че ще се самоунищожи. Уолш трябваше постоянно да спира. Беше доста изплашен.
— Но защо, за Бога, не е прекратил?
— Попитах го. Отвърна ми, че инструкциите на Панов били не само изрични, но и че ги е написал, подписал се е и казал, че очаква те да бъдат изпълнени до последната буква. Не знам, може би между лекарите има нещо като неписан етичен закон. Но Уолш го свърза към ЕЕГ-апарат, от който почти не сваляше очи. Както и аз — беше по-лесно да гледам в него, отколкото към Mo. Господи, хайде да излизаме оттук!
— Почакай, а какво ще стане с Панов?
— Не е готов за увеселение за добре дошъл. Ще остане тук няколко дни под наблюдение. Уолш ще ми се обади утре сутринта.
— Бих искал… искам да го видя.
— Няма какво да гледаш, освен един съсипан човек. Повярвай ми, не би желал да го видиш такъв, той също. Да вървим.
— Къде?
— В твоята… в нашата къща във Виена. Предполагам, че имаш касетофон.
— Имам всичко, с изключение на ракета до луната, макар че не мога да се оправя с повечето неща.
— Искам да спрем някъде и да купим бутилка уиски.
— В апартамента ми има всякакви марки.
— Надявам се, че не те притеснявам? — попита Холанд, като гледаше изпитателно Алекс.
— Да.
— Добре. Може би ще останем будни до късно през нощта, за да изслушаме това. — Директорът вдигна касетите. — При първите няколко прослушвания няма да разберем нищо. Единственото, което ще чуем, е болката, а не информацията.
Бе малко след пет следобед, когато напуснаха мястото, известно в Агенцията като Стерилен дом Пет. Дните почваха да стават по-къси, септември беше в разгара си. Отслабващото слънце напомняше за промяната, която предстоеше и щеше да дойде с наситени цветове — израз на смъртта на един сезон и раждането на друг.
— Светлината е най-ярка преди да умре — каза Конклин, отпусна се в лимузината на седалката край Холанд и се загледа навън през прозореца.
— Намирам това не само за неуместно, но може би и за противно — заяви Питър изтощен. — И не мога да го приема, преди да разбера кой го е казал.
— Мисля, че е Христос. — Алекс се изсмя тихо. — Чел ли си всъщност Светото писание?
— По-голямата част от него.
— Защото е трябвало ли?
— Не, по дяволите. Баща ми и майка ми бяха агностици, подобно на много други хора, без обаче да са се превърнали в безбожни парии. Не говореха за това и пращаха мен и двете ми сестри една седмица на протестантска служба, друга — на католическа литургия, после в синагога, без каквато и да е определена последователност. Но аз предполагам, че са смятали, че така бихме могли да добием обща представа. А именно това кара децата да четат. Естественото любопитство, обгърнато в мистицизъм.
— Нещо, на което не може да се устои — съгласи се Конклин. — Аз изгубих вярата си и сега, след толкова години на духовна независимост, се чудя дали нещо не ми липсва.
— Като например?
