Ултиматумът на Борн полностью

— Знам, че не искам да умра. И аз не съм мадам Лавие в смисъл на семейно положение. Ограниченията на брака никога не са ме привличали, а предимствата му са ми се стрували ненужни. Години наред бях високоплатена проститутка на повикване в Монте Карло, Ница и Кап Фера, докато лицето и тялото не ми изневериха. Все пак, останаха ми някои приятели и любовници от старите времена, които се грижеха за мен в името на предишната дружба. Повечето от тях са мъртви, за жалост.

— Мисля, че казахте, че са ви плащали щедро за това, че сте приели личността на сестра си.

— О, вярно е и в известна степен продължава да е така — все още съм много ценна. Движа се сред елита на Париж, който е пълен с клюки, а това често се оказва полезно. Имам красив апартамент на Авеню Монтен. Старинни вещи, изящни картини, прислуга, текущи сметки — всичко, което се очаква да има една жена, била някога във висшата мода, за да може да остане в средите, в които все още се движи. И пари. Всеки месец в банката ми постъпват осемдесет хиляди франка от Женева — повече от достатъчно, за да плащам разходите си. Защото, разбирате ли, трябва аз да плащам — никой друг не може да го направи.

— Значи имате пари.

— Не, мосю. Имам стил на живот, а не пари. Такъв е методът на Чакала. С изключение на старците, той плаща само за това, което получава като непосредствено обслужване. Ако парите от Женева не пристигат в банката ми на десето число всеки месец, ще бъда изхвърлена в разстояние на тридесет дни. Но стигне ли се дотам Карлос да реши да се освободи от мен, няма да имам никаква нужда от тези пари. С мен ще бъде свършено — както е, несъмнено, в момента. Ако се върна в апартамента си на „Монтен“, аз никога няма да изляза от него… Както сестра ми не е излязла от онази църква в Ноли-сюр-Сен. Поне не жива.

— Убедена ли сте в това?

— Разбира се. От мястото, където оставих велосипеда си, получих инструкции от един от старците: Нарежданията бяха ясни и трябваше да бъдат изпълнени точно. След двадесет минути трябваше да се срещна в пекарна на „Сен Жермен“ с една жена, която познавам. Там щяхме да си разменим дрехите. Тя трябваше да тръгне към мисията на Магдалена, а аз имах среща с куриер от Атина в една стая в хотел „Тремоал“.

— Мисията на Магдалена? Искате да кажете, че онези жени на велосипедите са истински монахини?

— Дали тържествен обет за целомъдрие и нищета, мосю. Аз съм игуменка на манастира в Сен Мало, която често ги навестява.

— А жената от пекарната?

— Тя кривва от правия път от време на време, но е изключителен администратор.

— Господи — каза тихо Борн.

— Той често е на устните ми… Разбирате ли колко е безнадеждно положението ми?

— Не съм сигурен.

— Тогава съм принудена да се запитам дали наистина сте Хамелеона. Не отидох в пекарната. Срещата с гръцкия куриер не се състоя. Къде съм била?

— Забавили сте се. Скъсала се е веригата на велосипеда. Блъснал ви е леко един от онези камиони на Рю Лекурб. По дяволите, била сте нападната. Има ли значение?

— Колко време е минало откакто припаднах с ваша помощ? Джейсън погледна часовника си. Вече се виждаше ясно на ярката утринна светлина.

— Мисля, че е малко повече от час, може би час и половина.

— Час и половина? — попита Лавие натъртено.

— И какво от това?

— Защо не съм се обадила в такъв случай нито в пекарната, нито в хотел „Тремоал“?

— Имало е усложнения… Не, това е лесно да се провери — добави Борн и поклати глава.

— Тогава? — Зелените очи на Лавие срещнаха неговите. — Тогава, мосю?

— Булевард „Льофевр“ — отвърна бавно и меко Джейсън.

— Капанът. Аз обърнах неговия, след три часа той обърна моя. Тогава аз разбих стратегията му и ви отвлякох.

— Точно така. — Бившата проститутка от Монте Карло кимна. — И той няма начин да разбере какво се е случило, докато сме били заедно… Следователно, аз съм белязана за екзекуция. Пионката ще бъде премахната, защото тя е просто само една пионка. Не може да каже нищо съществено на властите; никога не е виждала Чакала; може само да повтаря слуховете, стигнали до подчинените на най-ниско ниво.

— Никога ли не сте го виждала!

— Може и да съм, но без да знам. Из цял Париж вървят слухове. Според едни той е с кожа на латиноамериканец, според други е с черни очи и тъмни мустаци. „Знаеш ли, това наистина е Карлос“ — колко често съм чувала тази фраза! Но нито един човек не е дошъл и не ми е казал: „Аз съм този, който прави живота ти приятен, остаряваща, елегантна проститутко.“ Просто докладвам на старците, които от време на време ми предават информацията, която ми е необходима — като например снощи на булевард „Льофевр“.

— Разбирам. — Борн стана, протегна се и погледна пленничката си. — Мога да ви измъкна. От Париж, от Европа. Извън обсега на Карлос. Искате ли?

— Толкова силно, колкото и Сантос — отвърна Лавие, като го гледаше умоляващо. — С охота ще прехвърля верността си от него към вас.

— Защо?

— Защото той е стар и с посивяло лице и не може да се сравнява с вас. Вие ми предлагате живот; той ми предлага смърт.