Ултиматумът на Борн полностью

Никакъв отговор. Но това беше Дейвид, чувстваше го, знаеше го! Беше я търсил при Трокадеро и сега използваше едно име, с което я бе наричал за кратко и което само те двамата знаеха! Моя любов, моя любов, намерих те!… Знаеше, че не може да стои повече в задушаващия я малък хотелски апартамент, да крачи напред-назад, да звъни час по час и да подлудява всеки път, щом никой не отговореше. Когато си под силно напрежение и ти се струва, че вече ще се пръснеш, намери някое място, където можеш да се движиш постоянно, без да бъдеш забелязан. Движи се! Това е жизненоважно. Не бива да оставяш главата ти да се пръсне. Един от уроците на Джейсън Борн. Замаяна, Мари се облече, откъсна съобщението от „Трибюн“ и напусна апартамента, който я потискаше. Възпираше се да не затича към асансьорите, въпреки нуждата, която изпитваше, да се смеси с тълпата из Париж. Там можеше да се движи постоянно, без опасност да бъде забелязана. От една телефонна кабина към друга.

Спускането към фоайето й се стори безкрайно и непоносимо заради една американска двойка. Той бе отрупан с камери и обективи, а тя беше с гримирани в розово клепачи и изрусена, напръскана с лак коса. През цялото време двамата се оплакваха колко малко хора в Париж, Франция, говорят английски. Най-сетне вратите на асансьора се разтвориха и Мари излезе бързо в препълненото с хора фоайе на „Морис“.

Тръгна по мраморния под към огромните врати на богато украсения вход, но изведнъж спря несъзнателно, щом един възрастен мъж в тъмен костюм на тесни райета ахна и слабото му тяло се надигна от тежкото кожено кресло вдясно от нея. Той я загледа, разтворил удивено тънките си устни, а очите издаваха слисването му.

— Мари Сен Жак! — прошепна човекът. — Боже мой, махнете се веднага оттук!

— Извинете… Какво?

Французинът стана бързо, макар и със затруднение, като обръщаше едва доловимо глава във всички посоки, за да огледа фоайето.

— Не трябва да ви виждат тук, госпожо Уеб — каза той все още шепнешком, но вече тонът му не бе рязък и заповеднически. — Не ме гледайте! Наведете глава към часовника си и стойте така.

Ветеранът на Втори отдел се обърна настрани, кимна безцелно на няколко души, разположили се в близките кресла, и продължи да говори, като едва помръдваше устни.

— Излезте от вратата в дъното вляво, която е за багаж. Побързайте!

— Не — отвърна Мари с наведена глава и приковани в часовника й очи. — Вие ме познавате, но не и аз вас. Кой сте вие?

— Приятел на вашия съпруг.

— Боже мой, той тук ли е?

— Въпросът е защо вие сте тук?

— Някога бях отседнала в този хотел. Реших, че може би той ще си спомни.

— Точно така е станало, но се страхувам, че в грешна връзка. Mon Dieu, ако не беше така, никога не би го избрал. А сега вървете.

— Няма! Трябва да го намеря. Къде е той?

— Или тръгнете, или ще намерите само трупа му. Има съобщение за вас в парижкия „Трибюн“…

— В чантата ми е. На финансовата страница. „Мома“…

— Обадете се след няколко часа.

— Не можете да постъпите така с мен.

— А вие не можете да постъпите така с него. Ще го убиете! Махнете се оттук! Веднага!

С очи, почти замъглени от ярост, страх и сълзи, Мари тръгна към лявата половина на фоайето, като й се искаше отчаяно да се обърне, но й беше ясно до болка, че не бива. Стигна до тесните стъклени двойни врати и се сблъска с един униформен пиколо, който внасяше куфари.

— Pardon, madame!

— Извинете — заекна тя, продължи невиждаща сред багажа и излезе на тротоара.

Какво можеше да направи, какво трябваше да направи? Дейвид беше някъде в хотела, а един човек, когото виждаше за първи път, я беше разпознал. Беше я предупредил и заставил да излезе — да се махне. Какво ставаше?… Господи, някой се опитваше да убие Дейвид! Старият французин й каза толкова неща… Но кой се опитваше, къде беше той?

Помогни ми! За Бога, Джейсън, кажи ми какво да правя, Джейсън?… Джейсън, помогни ми! Изведнъж тя замръзна на място. От обедния трафик изскочиха няколко таксита и лимузини и спряха до бордюра пред „Морис“. Портиерът със златните ширити посрещна новодошлите под огромния навес и изпрати пиколата, които се засуетиха около колите. Под навеса бавно се плъзна голяма, черна лимузина с малък църковен символ на вратата на пътника, стандартен за някои високопоставени служби от църквата. Мари гледаше емблемата. Беше кръгла, не повече от петнадесет сантиметра в диаметър; кълбо в кралско алено ограждаше удължен златен кръст. Тя изохка и затаи дъх. Сега страхът й бе придобил обезпокоително ново измерение. Беше виждала този символ и преди, но си спомняше единствено, че той я бе изпълвал с ужас.