Ултиматумът на Борн полностью

— Остани на разположение, Сергей — нареди офицерът от КГБ. — Ако Сюрте се обади, ще пратя теб. — В следващия момент Крупкин се обърна към младежа на предната седалка до Сергей. — Не се обиждай, млади човече, но през всичките тези години моят стар приятел и шофьор стана безкрайно изобретателен в такива ситуации, а за вас също има работа. Изпратете за кремация тялото на загиналия ни верен другар. Отделът за вътрешни операции ще ви обясни какви документи трябва да се попълнят. — Димитрий Крупкин кимна на Борн и Алекс Конклин да слязат.

След като излезе от колата, Димитрий обясни на войника от охраната, че не намира за необходимо гостите му да преминат през детектора за метални предмети, през който минаваха всички посетители на съветското посолство.

— Представяте ли си какъв шум ще се вдигне? — прошепна той на английски на гостите си. — Двама въоръжени американци от кръвожадното ЦРУ, които се скитат из тази крепост на пролетариата? Мили Боже, чувствам сибирски студ в слабините си.

Преминаха през богато украсеното фоайе в стил деветнайсети век и влязоха в типичен френски асансьор с метална решетка. Спряха на третия етаж. Отвориха решетката и Крупкин ги поведе по широк коридор.

— Ще използваме една зала за служебни заседания — каза той. — Вие сте единствените американци, които някога ще я видят, защото е едно от малкото места без подслушвателна апаратура.

— Не би искал да повториш това пред някой детектор на лъжата, нали? — изкикоти се Конклин.

— И аз, и ти, Алексей, много отдавна сме се научили да надхитряме тези идиотски машинарии. Но дори и да не беше така, в този случай охотно бих казал същото, защото е истина.

Честно казано, правя го, за да се предпазим от самите себе си. Влезте.

Заседателната зала беше с размерите на столова с дълга, тежка маса, тъмни, семпли мебели, масивни и удобни столове. Стените бяха облицовани с тъмнокафява ламперия, неизменният портрет на Ленин висеше точно над стола начело на масата. До него имаше ниска масичка за телефонната уредба.

— Знам, че сте разтревожени, затова ще ви поискам една международна линия — приближи се Крупкин до радиоуредбата. Вдигна слушалката, натисна някакво копче и бързо нареди нещо на руски. После се обърна към американците.

— Можете да ползвате линия двадесет и шест, на втория ред, последния бутон отдясно.

— Благодаря — кимна Конклин, извади от джоба си къс хартия и го подаде на офицера от КГБ. — Моля те, направи ми още една услуга, Крупи. Това е телефонен номер в Париж. Беше ни казано, че е директна връзка с Чакала, но не съвпада с онзи, който Борн получи и на който наистина се обажда Чакала. Не знаем на кого е, но със сигурност е свързан с Карлос.

— А вие не искате да се обадите, за да не разкриете, че имате този номер, а нямате никаква парола… Разбирам. Излишно е да ги поставяме нащрек. Ще се погрижа за това. — Крупкин погледна Джейсън и лицето му изразяваше разбиране като към по-млад колега.

— Нека сърцето ви бъде и добро, и твърдо, господин Борн, и нека никога не познае грижата, както казват роялистите. Въпреки опасенията ви, имам неизчерпаема вяра в способностите на Лангли. Те нанесоха повече вреда на много от важните ми операции, отколкото бих искал да призная.

— Сигурен съм, че и вие не сте им останали длъжни — нетърпеливо каза Джейсън и погледна телефонната уредба.

— Точно това ме крепи.

— Благодаря ти, Крупи — каза Алекс. — Ако се съди по думите ти, ти си просто един чудесен стар противник.

— И пак ще кажа — позор за родителите ти! Помисли си само, ако бяха останали в Майчица Русия! Досега двамата щяхме да управляваме Комитета.

— И двамата да имаме по една къща на езерото?

— Луд ли си, Алексей? Та ние щяхме да притежаваме цялото Женевско езеро! — Крупкин се извърна, тръгна към вратата и излезе с тих смях.

— Игрички ли си играете? — запита Борн.

— Донякъде — съгласи се Алекс, — но не и когато откраднатата информация води до човешки загуби — по случайност и от двете страни. В такъв момент заговарят оръжията и край на игрите.

— Свържи се с Лангли — рязко каза Джейсън и кимна към телефона. — Холанд ни дължи обяснение.

— Връзката с Лангли няма да помогне…

— Какво?

— Много е рано. В Щатите е едва седем, но не се тревожи, мога да направя обход — Конклин отново бръкна в джоба си и измъкна малък бележник.

— Обход ли? — възкликна Борн. — Какви са тези пароли? Вече откачам, Алекс, децата ми са там!

— Спокойно, това значи, че имам домашен телефон, който не е обявен. — Конклин седна и вдигна слушалката. Набра номера.

— Обход — Господи, каква дума! Вие от старата кодова школа не можете ли да говорите английски? Обход!

— Извинявай, професоре, просто навик… Питър? Обажда се Алекс. Отвори очи и се събуди, моряко! Има усложнения.

— Какво ти събуждане — отвърна гласът от Феърфакс, Вирджиния. — Току-що се връщам от седемкилометров крос.

— Вие със здравите крака си мислите, че сте най-умните.

— За бога, Алекс, извини ме… Не исках да…

— Разбира се, че не, Холанд, но ние имаме проблем.

— Което значи, че поне си се свързал с Борн.