Ултиматумът на Борн полностью

— Номерът е на кафене на брега на Сена. Трябва да търсиш Черния кос, un oiseau noir, и някой ти го извиква. Ако черната птица е там, прави се връзка. Ако не е, опитваш пак.

— И каква работа върши според теб?

— Ще опитваме — пак и пак… Ще пуснем наш човек да действа.

— А ако не успее, тогава какво ще стане?

— Мога да ти Дам много кратък отговор.

— Върви по дяволите!

— Мари може да ти разкаже подробно.

— Мари?

— Скоро ще се върне. Побесняла е от яд, но все пак се чувства по-спокойна — като майка и съпруга.

— Защо е бясна?

— Без да й кажа, й бях купил билети за няколко дълги полета по обиколен маршрут за връщане.

— Защо, за Бога? — прекъсна го ядосано брат й. — Защо не й изпрати самолет, за да я вземе! За теб тя винаги е значела повече от целия ти проклет Конгрес или шибаната ти администрация, а за тях пращаш самолети къде ли не! Не се шегувам, Холанд!

— Не аз изпращам самолети — отвърна твърдо директорът на ЦРУ. — Други се занимават с това. Самолетите, които аз мога да изпратя, пораждат твърде много въпроси и възбуждат твърде голямо любопитство в чужбина. Това е всичко, което мога да ти кажа. Сигурността е по-важна от удобствата.

— Съгласен съм с теб, шефе.

Директорът замълча с очевидно раздразнение.

— Знаеш ли нещо? Не бих казал, че е кой знае колко приятно да се говори с теб.

— Сестра ми ме понася безропотно, което пък за мен е по-важно от твоето мнение. А защо казваш, че била по-спокойна — като съпруга и майка, нали така се изрази?

Холанд отново замълча — вече не беше ядосан, а внимателно подбираше думите си.

— Стана неприятен инцидент, който никой от нас не само не беше предвидил, но не беше и очаквал.

— Писна ми вече от такива идиотски извъртяни приказки от американските власти! — развика се Сен Жак. — Този път какво искаш да кажеш? Че си изпратил камион с американски ракети на агентите на Аятоллаха в Париж? Какво се е случило?

Холанд за трети път премълча, въпреки че тежкото му дишане се чуваше ясно.

— Знаеш ли, младежо, много лесно бих затворил телефона и да забравя за съществуването ти. Чудесно би се отразило на кръвното ми налягане.

— Виж какво, шефе, в края на краищата става дума за сестра ми и за онзи приятел, за който се омъжи и който смятам, че е страхотен. Преди пет години вие, копелета такива, повтарям — копелета такива, почти ги убихте в Хонконг и още по на изток. Не знам всичко, защото са или твърде почтени, или твърде тъпи, за да говорят за това, но и това, което ми е известно, е достатъчно, за да не ви поверя дори плащането на заплатите на келнерите по островите.

— Прав си — призна с по-мек тон Холанд, — но не съм бил там по онова време, ако това има някакво значение за теб.

— Няма значение! Цялата ви потайна система е такава. И ти щеше да направиш същото.

— Доколкото съм запознат с обстоятелствата, можеше и аз да сторя същото, а и ти, несъмнено, ако ги знаеше. Но това също е без значение. Вече е история.

— А днес е днес — вметна Сен Жак. — Какво се е случило в Париж? Какъв е този „неприятен инцидент“?

— Според Конклин, на едно частно летище в Поанкаре е била организирана засада, но се е провалила. Зет ти и Алекс не са били ранени. Само това мога да ти кажа.

— Това ми стига.

— Преди малко говорих с Мари. Тя е в Марсилия и утре към обяд ще си бъде у дома. Лично ще я посрещна и ще ни докарат до Чисапийк.

— Ами Дейвид?

— Кой?

— Зет ми!

— А… да, разбира се. Той е на път за Москва.

— Какво?

Реактивният самолет на Аерофлот забави ход и се отклони от пистата на московското летище „Шереметиево“. Пилотът плъзна машината по съседната писта за кацане и спря малко преди изхода. Прозвуча съобщение на руски, после на френски.

— Излизането от самолета ще се забави около седем минути. Молим да не ставате от местата си.

Информацията не бе придружена от никакви обяснения и онези пътници от Париж, които не бяха съветски граждани, продължиха да си четат, като предполагаха, че забавянето се дължи на повторна проверка на заминаващ самолет. Но онези, които бяха, а и няколко други, запознати със съветската процедура за пристигащите, знаеха какво става. Отделената със завеса предна част на огромния Ил, в която имаше само няколко места и бе предназначена за специални невидими пътници, се евакуираше — ако не напълно, то поне частично. В такива случаи към предния вход на самолета се прилепваше метална платформа със защитена стълбичка. На стотина метра по-нататък чакаше правителствена кола и докато гърбовете на тези слизащи специални пътници се мяркаха по пътя им към колите, стюардесите сновяха из салона, за да предотвратят евентуални снимки с фотоапарати. Тези пътници бяха собственост на КГБ и по причини, знайни само на Комитета, те не трябваше да бъдат видяни в залата за пристигащи от чужбина. Такъв беше и този случай в късния следобед в околностите на Москва.

Алекс Конклин слезе с накуцване по защитената стълбичка, последван от Борн с две огромни пътни чанти ръчен багаж. Димитрий Крупкин изскочи от автомобила и се отправи към тях, а стълбичката отново бе отделена от самолета и шумът на огромните двигатели започна да расте.