Хотел „Метропол“ представлява модернизирана сграда от предреволюционния период, построена в пищния архитектурен стил, предпочитан от царя, който е посещавал Виена и Париж в края на миналия век. Таваните са високи, мраморът — в изобилие, а гоблените — безценни. Разкошното фоайе представлява истинско предизвикателство към едно правителство, което разрешава на толкова вехто облечени хора да нахлуват в сградата. Величествените стени и искрящите изящни полилеи като че ли се взират високомерно в недостойните, осмелили се да проникнат в един свят, предназначен за други. Всичко това обаче не важеше за Димитрий Крупкин, чиято аристократична осанка се вписваше великолепно в тази обстановка.
— Другарю! — извика го тихо управителят, когато офицерът от КГБ се отправи с двамата си спътници към асансьора. — Спешно съобщение — добави той, доближи се бързо до Димитрий и пъхна някакво сгънато листче в ръката му. — Казаха ми да ви го предам лично.
— Благодаря — каза Крупкин, почака мъжът да се отдалечи и чак тогава разтвори бележката. — Трябва веднага да се обадя на „Дзержински“ — обърна се той към Борн и Конклин, които стояха зад него. — Това е вътрешният номер на втория ми директор. Трябва да побързаме.
Апартаментът, както и фоайето, принадлежеше на друго време, на друга епоха и на друг свят. Впечатлението се помрачаваше единствено от избелелите тъкани и далеч не съвършената реставрация на оригиналните мебели. Но тези несъвършенства само подчертаваха разликата между миналото и настоящето. Вратите на двете спални бяха една срещу друга. Между тях имаше огромен хол с меден бар-плот, на който бяха поставени няколко бутилки с напитки, които не се виждаха често в московските магазини.
— Налейте си питиета — каза Крупкин и се отправи към телефона върху някаква имитация на старинно писалище — странен хибрид от стилове. — О, извини ме, Алексей, забравих. — Ей сега ще поръчам чай или минерална вода…
— Не се притеснявай — каза Конклин, взе чантата от Джейсън и се отправи към спалнята. — Ще се изкъпя. Толкова беше мръсно в този самолет.
— Но нямаш нищо против цените на билетите, нали? — отвърна Крупкин, като повиши глас и в същото време набираше номера. — Между другото, неблагодарници такива, в чекмеджетата на нощните шкафчета съм ви оставил оръжие. Елате, господин Борн — добави той, — вие поне не сте въздържател, а и пътуването беше дълго. Освен това и разговорът ни може да се проточи. Вторият ми началник е доста многословен.
— Май ще пийна нещо — каза Борн и пусна чантата си до вратата на другата спалня. Доближи се до бара, избра бутилка с познат етикет и си наля. Крупкин подхвана някакъв разговор на руски. Борн не разбираше нито дума, затова се отправи към двата големи прозореца с изглед към широкия булевард, който наричаха „Проспект Маркс“.
—
— Вторият ми началник не беше много словоохотлив, господин Борн. Този път предпочете бързината и заповедите.
— Какво имате предвид?
— Трябва веднага да тръгваме. — Крупкин погледна към спалнята и извика: — Алексей, излизай! Бързо. Опитах се да му обясня, че току-що пристигате — продължи офицерът от КГБ, като се извърна отново към Джейсън, — но той не искаше и да чуе. Дори му казах, че единият вече се къпе, а той само рече: „Да излиза и да се облича!“
Конклин излезе, накуцвайки, от спалнята. Ризата му беше разкопчана; изтриваше мокрото си лице с кърпа.
— Извини ме, Алексей, но трябва да тръгваме.
— Къде? Току-що влязохме.
— Имаме апартамент на „Садовая“ — това е московският Гран Булвар, господин Борн. Е, не е Шан-з-елизе, но все пак… Царете са знаели как да строят.
— Какво има там? — настоя Конклин.
— Там е големият началник — отвърна Крупкин. — Ще използваме това място като наш, да речем, щаб — малко и доста приятно допълнение към площад „Дзержински“. Само ние петимата ще знаем за него. Нещо се е случило и затова трябва незабавно да се преместим там.
— За мен е без значение — каза Джейсън и остави чашата си на бара.
— Допий си — каза Алексей и тромаво забърза към спалнята. — Трябва да си измия сапуна от очите и да си вържа отново онази скапана обувка.
Борн вдигна чашата си и отправи поглед към руснака, който се взираше след Конклин с особен и тъжен израз.
— Познавате го отпреди да си загуби крака, нали? — попита тихо Джейсън.
— О, да, господин Борн. От цели двадесет и пет, двадесет и шест години. Истанбул, Атина, Рим… Амстердам. Той беше забележителен противник. Разбира се, и двамата бяхме млади тогава, стройни и бързи, и бяхме страхотно погълнати от желанието да се покажем достойни за представата, която сами бяхме изградили за себе си. Толкова отдавна беше. И двамата бяхме невероятно добри. Всъщност той беше по-добър от мен, но не му казвайте, че съм ви го признал. Той винаги гледаше по-нашироко и по-нависоко от мен. Разбира се, това се дължеше на руското у него.
