Родченко остави слушалката и повика келнера, за да плати. Мигновената реакция на човека с престилката се дължеше не толкова на ранга на генерала, колкото на факта, че той беше останал последен в ресторанта. Старият войник остави парите върху листчето със сметката, пожела „Лека нощ“ и се упъти към изхода през полутъмното фоайе. Излезе навън. Беше почти един и половина сутринта и освен няколко пияни до козирката скитници, улицата беше пуста. След секунди от входа на един магазин се появи изправена фигура и пристъпи в светлината на уличната лампа. Беше Чакала, все още в черната свещеническа одежда с бяла якичка. Той кимна на генерала да го последва и тръгна бавно към една тъмнокафява кола, паркирана точно от другата страна на улицата. Родченко настигна убиеца, който беше застанал пред автомобила, гледащ право към „Ласточка“.
Внезапно Чакала включи едно фенерче, чийто силен лъч проникна през отворения прозорец. Дъхът на стария воин за миг секна от ужасната гледка, която се разкри пред очите му. Агентът на КГБ зад волана бе отметнал глава назад, гърлото му бе прерязано, река от кръв бе напоила дрехите му. До него седеше вторият агент. Китките и краката му бяха вързани с жица, дебело въже бе опънато през лицето му, като запушваше зяпналата му уста, давеше го и от гърлото му излизаше само хъркане и прекъслечна кашлица. Беше жив, а очите му бяха разширени от ужас.
— Шофьорът е обучаван в Новгород — отбеляза безизразно генералът.
— Знам — отвърна Карлос. — Документите му са у мен. Подготовката му явно не е както едно време, другарю.
— Другият е свръзката на Крупкин тук, в Москва. Казаха ми, че е син на добър наш приятел.
— Сега е мой пленник.
— Какво ще правиш? — попита Родченко и впи поглед в Чакала.
— Ще поправя една грешка — отговори Карлос, вдигна пистолета си със заглушител и изстреля три куршума в гърлото на генерала.
Нощното небе се гневеше, буреносните облаци над Москва се вихреха, сблъскваха и обещаваха дъжд с гръмотевици и светкавици. Кафявият автомобил се носеше по селския път, прелиташе покрай бухнали поля, а шофьорът се бе вкопчил във волана и от време на време хвърляше поглед към вързания си спътник — млад човек, който продължаваше да се мъчи да освободи от телта ръцете и краката си. Въжето, пристегнало лицето му, му причиняваше страхотна болка, което личеше от непрекъснатите му гримаси и изцъклените от ужас очи.
На задната седалка с окървавена тапицерия лежаха труповете на Григорий Родченко и обучения в Новгород агент, който оглавяваше наблюдението на стария воин. Неочаквано, като видя това, което му трябваше, без да намалява скоростта и без да даде никакъв знак, Чакала внезапно сви встрани от пътя. Гумите изскърцаха, колата потъна в дълбоката трева, а след секунди спря така рязко, че цялата се разтресе и телата отзад се удариха в облегалката на предната седалка. Карлос отвори вратата и се измъкна навън, издърпа подгизналите от кръв трупове и ги завлече във високата трева. Генералът отчасти лежеше върху офицера от КГБ и кръвта, изтекла заедно с живота им, се смесваше и напояваше земята.
Карлос се върна към колата, грубо измъкна с една ръка младия агент на КГБ от предната седалка, а в другата му ръка блестеше острието на ловджийски нож.
— Имаме доста работи да си кажем — каза Чакала на руски. — И ще бъде глупаво от твоя страна да скриеш каквото и да било… Но ти няма да го криеш — много си мек, много си зелен. — Карлос с един удар повали младежа на земята. Тревата около него се огъна. Чакала измъкна от джоба си фенерчето и коленичи до пленника, ножът се насочи към очите му.
Окървавената безжизнена фигура, която лежеше в краката му, бе изрекла последните си думи и те бяха отекнали като литавра в ушите на Илич Рамирес Санчес. Джейсън Борн беше
Крупкин и ненавистният Борн бяха надхитрили хората му в Париж, в Париж, непревземаемия въоръжен лагер, и го бяха проследили чак до Москва. Как?
