Ултиматумът на Борн полностью

— Както правите непрекъснато с Министерството на научните изследвания! — възкликна нисък мъж в спортен костюм, с вид на професор. Неравно подстриганата му брада се дължеше вероятно на лошо зрение, въпреки очилата му с дебели стъкла, кацнали на носа му. — Какво ще кажете за сумите, които ни отпускате?

— Парите са повече от достатъчни за учените ви, които са на гимназиално ниво!

— Стига! — извика свещеникът убиец и простря нагоре ръце като някакъв месия. — Не сме се събрали, за да обсъждаме междуведомствени конфликти, тъй като всички те ще бъдат уредени с възникването на новия ни елит. Помнете! Аз съм Монсеньора от Париж и ние заедно ще установим нов и здрав ред за нашата велика революция! Свършено е със самодоволното управление!

— Всичко това е много вълнуващо, господине — обади се дама на около тридесет години, облечена в скъпа плисирана пола, очевидно позната на присъстващите, тъй като често се появяваше по телевизията. — Но все пак може ли да се върнем на въпроса за точността?

— Няма проблем! — заяви черноокият Карлос, като се взираше във всеки един поотделно. — Как иначе бих узнал всичко за вас?

— Не се съмнявам във вас, господине — продължи жената, — но като журналист винаги съм длъжна да търся и втори източник, който да потвърждава достоверността на информацията, освен ако министерството не издаде друго нареждане. След като не сте свързани с Министерството на информацията и след като знаете, че всичко, което си говорим, ще остане между нас, можете ли да ни посочите втори източник?

— Трябва ли да бъда преследван от манипулирани журналисти, когато говоря истината! — Убиецът се задъхваше от гняв. — Всичко, което ви казах, е истина и вие го знаете!

— Престъпленията на Сталин също бяха истина, но те бяха погребани с двадесетте милиона жертви, дадени за тридесет години.

— Доказателства ли искате, журналистко? Ще ви дам доказателства! Имам очи и уши за всички ръководители на КГБ и по-точно самият известен генерал Родченко! Той е моите очи и моите уши и ако искате да знаете суровата истина — той ми е задължен. Защото и за него съм също така Монсеньора от Париж!

Слушателите се раздвижиха, през тях премина вълна на колебание, чу се тихо покашляне. Телевизионната журналистка отново заговори. Големите й кафяви очи бяха впити в човека в свещенически одежди.

— Може и да сте, господине — поде тя, — но едва ли слушате денонощната програма на „Радио Москва“. Преди час беше съобщено, че генерал Родченко е бил застрелян тази сутрин от чужди престъпници… Освен това беше съобщено, че всички високопоставени ръководители на КГБ са били извикани спешно на заседание за оценка на обстоятелствата около убийството на генерала. Предполага се, че съществуват изключителни причини, принудили опитен човек като генерал Родченко да попадне в капана на престъпниците.

— Онези в КГБ ще разнищят папките му — добави предпазливият чиновник и вдървено се изправи. — Ще сложат всичко под микроскоп, за да открият какви са тези „изключителни причини“. — Разсъдливият служител загледа втренчено убиеца в свещенически дрехи. — Може би ще ви открият, господине. А също и досиетата ви.

— Не! — възрази Чакала. По високо му чело изби пот. — Не! Невъзможно! У мен са единствените екземпляри от тези досиета — няма други!

— Ако вярвате в това, отче — вмъкна дебелакът от Министерството на военните доставки, — значи, че не познавате Комитета.

— Не го познавам ли! — извика Карлос и лявата му ръка затрепера. — Имам душата му! Няма тайни за мен, защото съм пазителят на всички тайни! Притежавам цели томове информация за всички правителства, за ръководителите им, за генералите им, за най-високопоставените чиновници — имам източници в целия свят!

— Нямате вече Родченко — продължи облеченият в черно мъж от Министерството на военните доставки и също стана, — и ми идва на ум, че дори не бяхте изненадан.

— Какво?

— Повечето, дори всички ние, сутрин най-напред включваме радиото. Говорят все същите глупости и ми се струва, че в това има нещо успокоително, но предполагам, че повечето от нас знаеха за смъртта на Родченко… Но не и вие, отче, и когато нашата журналистка ви го каза, не бяхте поразен, не бяхте шокиран, дори не се учудихте.

— Разбира се, че бях! — изкрещя Чакала. — Не ви ли е ясно, че умея да се владея! Затова водачите на световния марксизъм ми вярват и имат нужда от мен!

— Това вече не е на мода — промърмори пепеляворусата специалистка по лични досиета и също се изправи.

— Какво говорите? — Карлос зашепна ожесточено, но гласът му постепенно се повишаваше. — Аз съм Монсеньора от Париж. Направих живота ви далеч по-приятен, отколкото сте стигали в жалките си очаквания и сега ме разпитвате? Как бих узнал нещата, които знам, как бих могъл да съсредоточа вниманието и парите си върху вас, които сте в тази стая, ако не бях между най-привилегированите в Москва! Не забравяйте кой съм!

— Но ние не знаем кой сте — обади се друг мъж и стана.