Ултиматумът на Борн полностью

„Англия“! Трябваше да отиде в „Англия“ а после в „Америка“, където, както непогрешимо му подсказваше инстинктът, всичко щеше да свърши — по един или друг начин. Трябваше да намери камиона, каран от Чакала, и да унищожи и двамата. Можеше да го стори! Карлос мислеше, че е мъртъв, и това беше ключът към нещата, защото Чакала щеше да направи същото, което той, Джейсън Борн, щеше да направи, ако беше на мястото на Карлос. Когато разрухата, която беше предизвикал, достигнеше своя апогей, Чакала щеше да остави камиона и щеше да пусне в ход всички средства, за да избяга от Париж — в истинския Париж. Там армията му от старци щеше да разнесе мълвата за триумфа на своя Монсеньор над въздесъщите руснаци, които нямаше да повярват на ушите си. Карлос щеше да остави камиона някъде близо до тунела. Джейсън не се съмняваше в това.

Това, което видя, когато профуча през „Лондон“, „Ковънтри“ и „Портсмут“ можеше да се сравни само с документалните кадри от Втората световна война, показващи касапницата, причинена във Великобритания от Луфтвафе. Но жителите на Новгород не бяха британци — въздържаността беше отстъпила на масовата истерия, никой не мислеше за другите, а гледаше да си спаси кожата. Когато внушителните копия на кулата Биг Бен и на Парламента се срутиха сред пламъци, а самолетните фабрики на „Ковънтри“ бяха обхванати от бушуващ пожар, улиците се изпълниха от истерично крещящи, ужасени тълпи, които се носеха с все сила към река Волхов и корабостроителниците на „Портсмут“. Хвърляха се от умалените кейове в бурно течащите води, но там ги посрещаха магнезиевите вериги с разтърсващите и ослепителни светкавици на електрическите удари, които ги превръщаха в безжизнени трупове, плувнали към следващите метални капаци под и над гибелната повърхност. Тълпите се заковаваха на място, гледката ги изпълваше с паника. После се втурваха обратно към миниатюрното копие на „Портси“. Охраната беше напуснала постовете си и в нощта се беше възцарил хаос.

Борн включи фаровете на джипа и подкара по пътеките и по-малко оживените улици — на юг, все на юг. Грабна една сигнална ракета от пода, дръпна връвта и започна да я тика — съскаща, заплашителна, заслепяваща и пръскаща искри — в ръцете и лицата на истерично мятащите се хора, които се опитваха да се качат на джипа. Видът на несекващия пулсиращ пламък, който беше толкова близо до очите им, бе достатъчен. Те изпищяваха и се отдръпваха с ужас — вероятно мислеха, че съвсем близо до тях е избухнала друга бомба.

Насипан с чакъл път! Портите към американската зона бяха не по-далеч от сто метра… Насипан с чакъл? Напоен с бензин!

Пластичните бомби още не бяха избухнали, но несъмнено това беше въпрос на мигове — огнена стена щеше да погълне джипа и водача му! Джейсън натисна газта докрай и полетя към портата. Там нямаше никой, а желязната бариера беше спусната. Удари спирачките и закова на място, като отчаяно се надяваше, че някоя искрица няма да изхвръкне и да подпали чакъла. Остави бълващата огън ракета на металния под и бързо извади две гранати от джобовете си — гранати, с които ужасно не му се искаше да се раздели — дръпна предпазителите и ги изпрати към портата. Мощните експлозии вдигнаха във въздуха бариерата и моментално подпалиха чакъла. Стремително напредващите пламъци вече бяха готови да го обгърнат! Нямаше избор — изхвърли горящата ракета и се понесе през огнения тунел към последната, най-голяма зона в Новгород. В същия миг бетонната будка на караулното на „английската“ граница хвръкна във въздуха — навсякъде се разлетяха камъни, отломъци от стъкло и метал.

На път за границата с „Испания“ Джейсън беше толкова напрегнат, че не беше обърнал почти никакво внимание на умалените модели на градовете, които прекосяваха, нито на най-кратките пътища към тунела. Просто бе изпълнявал нарежданията на младия Бенджамин, изричани с висок и заповеднически тон. Все пак си спомни, че калифорнийският възпитаник непрекъснато наричаше панорамния път „Път номер Едно“. Това бяха, разбира се, улиците най-близо до река Волхов, която на свой ред се превръщаше ту в крайбрежието на щата Мейн, ту в река Потомак във „Вашингтон“ или северното крайбрежие на Лонг Айлънд Саунд, където се намираше военноморската база в „Ню Лондон“.

Лудостта беше засегнала и „Америка“. Полицейски коли с виещи сирени се носеха из улиците, мъже крещяха по радиостанциите, полуоблечени или облечени хора изскачаха от домовете и магазините, като с писъци съобщаваха за страшното земетресение, което ги беше сполетяло тук, на този ръкав на Волхов, и беше по-страшно дори от онова в Армения. Дори и да бяха абсолютно убедени, че всичко това е дело на разрушителен саботаж, лидерите на Новгород не можеха да разкрият истината. Всички в „Америка“ се готвеха и учеха за неочакваното, но никой не знаеше, че то ще изглежда така.