Ултиматумът на Борн полностью

— Слушайте! — прогърмяха многобройните високоговорители около тунела, като призоваваха към внимание. Експлозиите наистина бяха започнали да намаляват. Полковникът се покатери на покрива на ниското бетонно караулно помещение. В ръката си стискаше микрофон, фигурата му се очертаваше под ослепителните лъчи на мощните прожектори. — Земетресението свърши — извика той на руски, — и въпреки че щетите са огромни и пожарите ще продължат през цялата нощ, кризата отмина!… Останете на брега на реката, а нашите другари ще направят всичко възможно да ви снабдят с необходимото… Това са заповедите на началниците ни, другари. Не ни давайте повод да използваме сила, умолявам ви!

— Какво ти земетресение? — извика един мъж накъде в паникьосаното множество. — Вие казвате, че е земетресение, така съобщавате на всички ни, но изглежда мислите със задниците си. Преживял съм вече едно земетресение, но това не е същото. Това е въоръжено нападение!

— Да, да! Нападение е!

— Нападат ни!

— Това е чуждо нашествие!

— Отворете тунела и ни пуснете, или трябва да ни застреляте до един! Отворете тунела!

Протестиращият хор зазвуча от всички страни на отчаяната тълпа. Охраняващите не мърдаха от местата си, щиковете им бяха извадени и закрепени към пушките. Полковникът продължи да говори. Лицето му се беше изкривило, а в гласа му се прокрадваха нотки, близки до истерията на обезумелите слушатели.

— Чуйте ме и си отговорете на един въпрос! — изкрещя той. — Казвам ви това, което на мен самия ми казаха — че това е земетресение. Знам, че е вярно и ще ви кажа защо мисля така… Да сте чули поне един изстрел? Това исках да се запитате. Не, нямаше никакъв изстрел! Тук, както и във всички други зони, има полицаи, войници и инструктори, които са въоръжени. На тях им е наредено да отбиват със сила всякакви неоправдани прояви на насилие, да не говорим за въоръжено нападение! Досега никъде не е имало престрелки…

— За какво говори? — обърна се Джейсън към Бенджамин.

— Опитва се да ги убеди, че е било земетресение. Не му вярват — мислят, че някой ни е нападнал. Той им казва, че не е вярно, защото не е имало престрелки.

— Престрелки ли?

— Това му е доказателството. Никой срещу никого не стреля, а ако е било въоръжено нападение, просто няма начин да е така. Няма изстрели, значи няма и нападение.

— Стрелба ли?… — Борн внезапно сграбчи младия руснак.

— Кажи му да спре! За Бога, спри го!

— Какво?

— Той подсказва на Чакала как да започне, за да свърши това, което е намислил!

— За какво говориш?

— Стрелба… престрелка, объркване!

— Не! — изпищя някаква жена, която си проби път през тълпата и закрещя на офицера, застанал под кръстосващите се лъчи на прожекторите. — Експлозиите са от бомби! Пуснали са ги отгоре!

— Глупости — отвърна й на руски полковникът. — Ако беше бомбардировка, небето щеше да гъмжи от наши изтребители от Белопол!… Експлозиите идват изпод земята, пламъците — също. Причината са подземните газове… — Това бяха последните думи в живота на съветския офицер.

Автоматичен откос затрещя иззад сенките на паркинга около тунела и преряза руснака. Безжизненото му тяло рухна на покрива на караулното, а оттам се свлече на земята зад него и изчезна от погледите на хората. И без това обезумялата тълпа освирепя. Редиците от униформените „американски“ войници се разкъсаха и ако преди цареше само хаос, сега разрушителната тълпа стана неудържима. Тесният преграден подстъп към тунела беше буквално щурмуван, връхлетелите го фигури се блъскаха, удряха с юмруци, прескачаха се, тичаха с все сила към подземния тунел. Джейсън дръпна младия инструктор настрани от панически препускащите орди, като нито за миг не откъсваше поглед от потъналия в мрак паркинг.

— Можеш ли да управляваш механизмите на тунела? — извика той.

— Да, като всички от висшия персонал — това е част от задълженията ни.

— А желязната врата, за която ми каза?

— Разбира се.

— Къде е устройството за управление?

— В караулното.

— Бързо там! — изкрещя Борн, като извади от джоба си една от трите останали му сигнални ракети и я подаде на Бенджамин. — Имам още две ракети от тези и две гранати… Когато видиш, че хвърлям ракетата над тълпата, наклоняваш вратата на тази страна — само на тази страна, ясно ли е?

— Защо?

— Аз определям правилата, Бен! Направи го! После запали твоята ракета и я хвърлям през прозореца, за да знам, че си го сторил.

— А после?

— Нещо, което няма да ти хареса, но трябва да го направиш… Вземи пистолета от полковника и заплаши тълпата, стреляй в нея, ако трябва, но я върни на улицата. Стреляй на къси откоси в земята, пред хората или над тях. Направи това, което сметнеш за добре, дори и да раниш няколко души. Трябва да постигна целта, независимо от цената. Трябва да го открия, а най-вече да го отделя от другите, които се опитват да се измъкнат оттук.

— Проклет маниак! — прекъсна го Бенджамин. Вените бяха изпъкнали на челото му. — Така мога да убия много хора! Ти си луд!