Ултиматумът на Борн полностью

— Как… как смееш? — повтори обърканият професор, като пръскаше слюнки и крачеше величествено към прозореца. — Не искам да те слушам повече!

— Сигурно, Ранди, сигурно. Но когато бях доцент в правния факултет, а ти беше едно от моите момчета — едно от най-добрите, но не и от най-блестящите, ти не слушаше много внимателно. Затова ти предлагам да слушаш сега.

— Какво, по дяволите, искаш? — изрева Гейтс.

— По-скоро въпросът е какво искаш ти, не е ли така? Информацията, за която не си ми заплатил необходимото. А тя е толкова важна за теб, нали?

— Трябва да я имам.

— Винаги беше толкова неспокоен пред изпит…

— Млъкни! Платих ти. Сега искам информацията.

— В такъв случай се налага да поискам още пари. Смятам, че този, дето ти плаща — който и да е той, може да си го позволи.

— Нито долар повече.

— Тогава си тръгвам.

— Чакай! Още петстотин долара.

— Пет хиляди или си отивам.

— Това е смешно!

— Ще се видим след двадесет години…

— Добре… Добре, пет хиляди.

— О, Ранди, толкова си прозрачен. Точно затова не си сред най-блестящите, а си просто човек, който умее да използва устата си, за да прави впечатление на много интелигентен… Десет хиляди, доктор Гейтс. Или още сега тръгвам към най-шумния бар по мой вкус.

— Не можеш да го направиш.

— Разбира се, че мога. Сега съм доверен правен консултант. Десет хиляди. Как предпочиташ да ги платиш? Не вярвам да ги имаш в себе си, така че мога ли да разчитам на добрата ти воля?

— Имаш думата ми…

— О, Ранди, глупости.

— Добре. Утре сутринта ще изпратя сумата в Пета бостънска банка. На твое име. С банков чек.

— Много мило от твоя страна. Но ако ми бъде попречено да получа парите, моля те, кажи на твоите хора, че съм оставил писмо в един мой приятел, в което съм описал подробно всичко случило се. То трябва да се изпрати на Масачузетския главен адвокат с обратна разписка, в случай, че с мен се случи нещо.

— Това е абсурдно. Информацията, моля те.

— Е, добре. Трябва да знаеш, че си се забъркал в нещо, което, както личи по всичко казано, е изключително тайна държавна операция — това е главният извод… Въз основа на предположението, че всеки, комуто се налага да напусне спешно някое място, би го направил с най-бързия възможен транспорт, нашият детектив отиде на летище „Лоуган“, нямам представа в качеството си на какъв. Въпреки това, той успя да получи митническите декларации от всички самолети, излетели от Бостън вчера сутринта, като се започне от първия полет в шест и половина, чак до десет часа. Както навярно си спомняш, това съответства на данните, които ми даде.

— И?

— Търпение, Рандълф. Каза ми нищо да не записвам, затова трябва да разказвам последователно. Докъде бях стигнал?

— До митническите декларации.

— Нашият детектив напусна бързо и отиде в контролната кула на „Лоуган“, където намери един продажен контрольор на полетите, който не беше на смяна и провери разписанията. Въпросният реактивен самолет е въведен в компютъра като категория Четири нула, което, за удивление на детектива, се оказа, че означавало операция с разрешение на правителството и с максимална секретност. Никакви митнически декларации, никакви имена на пътуващите на борда, само трасе за избягване на пътуващите търговски самолети и местоназначение.

— Което е?

— Блакбърн, Монсера.

— Това ли е всичко?

— Това е, професоре. И като имаме предвид факта, че въпросният самолет е бил със секретност Четири нула, което аз съвсем случайно споменах в писмото си до главния държавен адвокат, мисля, че си заработих десетте хиляди долара.

— Махай се оттук — каза заплашително професорът.

— Дори няма да ме почерпиш, за да ми помогнеш да спазя навика си?… Мили Боже, сигурно имаш поне половин дузина неразпечатани бутилки.

— Вземай една и се махай!

— Благодаря ти и, вярвай ми — ще го направя. — Старият съдия отиде до масата от черешово дърво край стената, върху която на два сребърни подноса се мъдреха бутилки с уиски и коняк. — Да видим — продължи той, взе няколко бели салфетки от плат и обви с тях две бутилки, а после и трета. — Ако ги стисна здраво под мишница, ще изглежда, че нося пране. Благодаря ти, Ранди — каза съдията, излезе в коридора и се обърна. — Не забравяй банковия чек в Пета бостънска утре сутринта. Петнадесет хиляди.

— Как така петнадесет?

— Можеш ли да си представиш какво би казал главният адвокат, само ако разбере, че си общувал с мен? Довиждане.

Рандълф Гейтс затръшна вратата и се затича към телефона в спалнята. Избра централата.

— Искам да разговарям с Париж — каза Гейтс.

Очите на Борн бяха изморени и го боляха от напрежението при изучаването на резултатите от компютърните разпечатки, разпръснати на малката масичка. Беше ги анализирал почти четири часа, забравил за времето и за „контрольора“. Интересуваше се само от връзката, водеща от „Мейфлауър“ към Чакала.