Ултиматумът на Борн полностью

— Бих желал, ако е възможно, да купя билет за този полет — каза съдията, като гледаше как изчезваха кутиите с бебешки храни „Гербърс“ и пелени „Памперс“ среден размер.

Беше намерил непознатата жена с малкото дете и бебето.

Няколко обикновени проверки във федералната комисия по търговията потвърдиха факта, че нейният председател Албърт Армбрустър наистина страда от язва и високо кръвно налягане и по нареждане на лекаря излиза от министерството и се връща в къщи всеки път, когато се почувства неразположен. Затова Алекс Конклин му телефонира след неговия доста обилен обяд, както бе научил, за да го „осветли“ по последното развитие на кризата в „Медуза“. Както и при предишното си позвъняване, което завари Армбрустър под душа, Алекс, без да си казва името, съобщи на разтревожения председател, че един човек ще се свърже с него в министерството или вкъщи. Ще му се представи просто като Кобра. („Използвай всички банални, но силно въздействащи думи, които ти дойдат наум“ — наставляваше го Конклин). Самият Армбрустър бе инструктиран да не се обажда на никого — заповед от „Шести флот“.

— Мили Боже!

И така, Албърт Армбрустър позвъни за колата и бе откаран до дома си в пълен душевен смут. Само че неприятностите му не свършиха дотук — чакаше го Джейсън Борн.

— Добър ден, господин Армбрустър — любезно изрече непознатият, след като председателят едва се измъкна от лимузината си.

— Да, какво? — незабавно, но несигурно се отзова Армбрустър.

— Просто ви казах „добър ден“. Казвам се Саймън. Запознахме се преди четири години, на приема в Белия дом в чест на Обединеното командване…

— Не съм бил там — прекъсна го натъртено председателят.

— Така ли? — Непознатият вдигна учудено вежди. Гласът му беше все така любезен, но с явна нотка на съмнение.

— Господин Армбрустър — шофьорът беше затворил вратата и сега вежливо се обръщаше към председателя, — ще имате ли нужда…

— Не, не — прекъсна го Армбрустър. — Свободен сте — днес повече няма да ми трябвате.

— А утре по същото време ли, господине?

— Да, утре — освен ако не ви наредят нещо друго. Не съм добре, най-напред проверете в министерството.

— Добре, господине.

Шофьорът докосна козирката на фуражката си и отново седна зад волана.

— Съжалявам да го чуя — каза непознатият, който не помръдна от мястото си, докато шофьорът запали колата си и се отдалечи.

— Какво?… А, вие ли сте? Никога не съм бил в Белия дом на онзи проклет прием.

— Вероятно съм сбъркал…

— Както и да е, приятно ми беше, че се видяхме — изрече Армбрустър и забърза към стъпалата, които водеха към къщата му в Джорджтаун.

— И все пак съм сигурен, че адмирал Бъртън ни запозна.

— Какво? — извърна се бързо председателят. — Какво казахте?

— Губим време — продължи Джейсън Борн, а любезността бе изчезнала от гласа и лицето му. — Аз съм Кобра.

— О, Боже! Болен човек съм… — Армбрустър завъртя глава наляво-надясно, за да огледа прозорците и вратата на къщата.

— Още по-зле ще се почувствате, ако не си поговорим — добави Джейсън, като проследи погледа на председателя. — Тук ли да влезем? В дома ви?

— Не! — извика Армбрустър. — Тя само ми бърбори на главата и иска да знае всичко за всички, а после ходи и дрънка щяло и нещяло из целия град, като на всичкото отгоре и прибавя от себе си.

— Предполагам, че говорите за жена си.

— Всички са такива! Не знаят кога да си затварят проклетите усти.

— Умират да бърборят.

— Какво?…

— Нищо, нищо. Колата ми е в края на пряката. Какво ще кажете за една разходка?

— Нищо против. Ще се отбием в аптеката в края на улицата. Ще си взема лекарството… Кой, по дяволите, сте вие?

— Казах ви вече — отвърна Борн. — Наричат ме Кобра. Змия.

— Божичко! — прошепна Албърт Армбрустър.

Аптекарят изпълни рецептата. Без да се бави, Джейсън подкара към бара, който беше избрал преди час. Вътре бе тъмно и пълно със сенки, сепаретата бяха големи, преградните стени — високи и предпазваха от любопитни погледи. Атмосферата беше от значение, тъй като Борн искаше да гледа втренчено в очите на председателя, когато му задава въпроси, а собствените му очи щяха да бъдат студени като лед, настоятелни… заплашителни. Делта се бе върнал, Каин отново бе тук; Джейсън Борн владееше положението, Дейвид Уеб бе напълно забравен.

— Трябва да се подсигурим — заяви тихо Кобра, след като им сервираха напитките. — В смисъл, че ако искаме да ограничим загубите, трябва да знаем в каква степен всеки от нас може да нанесе вреда под въздействието на психотропни вещества.

— Това пък какво означава? — запита Армбрустър, като гаврътна половината си джин-тоник, присви се от болка и се хвана за стомаха.

— Наркотици, химически вещества, серуми за измъкване на истината.

— Моля?

— Това не са ви обичайните игрички — заяви Борн, като си спомни думите на Конклин. — Трябва да се погрижим за сигурността на всичките ни бази, защото в тези случаи конституционните права не важат.