След няколко минути не издържах и станах, без да отроня дума. Веднага напуснах къщата. За малко останах неподвижен в колата, за да изчакам кръвта ми да престане да бушува. Едва тогава дадох на задна скорост по алеята за автомобили до къщата на семейство Амхърст, но чух свирепо изскърцване на спирачки и моментално натиснах педала за моите. На улицата една непозната кола се бе заковала на метри от моята. После се извъртя рязко и шофьорът злобно ме изруга:
— Задник!
Спрях чак на паркинга до стария път Талбът. Ръцете ми още трепереха. Усетих как очите ми се наливат със сълзи. Не ми се искаше да ги сподавя, но и не можех да си позволя да се разридая. Внезапно ме налегна незапомнена слабост и за миг си помислих, че съм напипал истинската същност на Рита, което ме покърти по-дълбоко от всички останали неразбории в отношенията ни, повече дори от собствената ми ярост срещу нея, повече от нуждата ми да продължавам да се виждам с нея; не желаех да оставам заслепен от този болезнен миг, когато всичко в мен моментално се обърна срещу нея.
До края лятото посетих дома на семейство Амхърст само два пъти. Първият път останах да гледам някакъв филм по телевизията, бях потънал в мрачно мълчание, а Рита ми демонстрираше способността си да имитира пълно безразличие, но все пак като че ли се опитваше да кръжи около причината за нашия разрив. Може би бе необходимо много малко, за да се оправят още тогава отношенията ни, може би само един дребен жест на великодушие и добронамереност. Жест, разумен и всеопрощаващ, жест от онези, каквито е редно да се очакват от по-голям и по-зрял брат, какъвто исках да бъда за нея, весел, безгрижен, съзрял и щедър, способен да намира изход дори от най-трудната и деликатна ситуация. Но вместо това аз можех да й предложа единствено моята нацупеност, която все пак бе по-поносима от разяреността. Пък и беше нещо като основа за общуване и може би бе по-приемлива от типичната за мен неловка свитост, която оставаше единствената алтернатива за поведение. После, към края на посещението ми, дойде моментът, в който двете с Елена отново започнаха да си разменят неясните си за мен шеги и подмятания и аз вече се оказах напълно забравен. За миг се опитах да се видя в онази светлина, в която Рита ме виждаше, да разбера нейното по детски объркано възприемане на околните, очакванията й за това какво биха могли да поискат от нея. Прозрях как тя инстинктивно се отвръща от мен, като от въпрос, чийто отговор не можеше да налучка.
Последното ми посещение бе в самия край на лятото. Поканиха ме на вечеря у семейство Амхърст. През цялата вечер цареше атмосфера, която недвусмислено подсказваше за окончателното приключване на съответния период, както и за неизказаното, но лесно доловимо облекчение при мисълта за предстоящото ми заминаване за университета. Странно бе отново да се съберем в стария, добре познат състав, като спазваме всички предишни формалности, но особено необичайно бе да се видят Рита и Елена да съблюдават етикета и да пазят тишина и благоприличие. Сякаш изведнъж отново се бяха смалили. В първите минути имах чувството, че те са по-чужди от мен на света на двамата Амхърст, по-зле от мен го разбираха; нещо в тяхната сдържаност ме подтикна внезапно да проумея колко чужди са те на атмосферата, царяща в този дом. Може би не ставаше въпрос само за дистанцията, която разделя децата от възрастните, а за нещо повече — толкова необяснимо бе тяхното присъствие в един дом, на който те не принадлежаха.
— Ще е добре, като завършиш образованието си, да владееш някаква професия — каза ми г-н Амхърст. — Това беше голямата грешка в живота ми и тя ме принуди да се заема с този бизнес. Не мога да се оплача, с всичко се справям добре, но не мога да вложа душата си в работата. Накрая се оказва, че всичко се свежда само до печеленето на пари.
— Не говори глупости, Дейвид. Ти винаги вършеше точно това, което мислеше, че е правилно. Сега е различно. Хлапетата имат много повече шансове.
— Да, да, но винаги е все едно и също.
Изненадващо бе за мен да го чуя да говори толкова откровено за себе си, да доловя в тона му нотка на разочарование и на горчива прямота.
Преди да сервира кафето, г-жа Амхърст изпрати Рита и Елена на горния етаж, за да се заловят с домашните си. Преди да се качи в стаята, Рита се сбогува с мен.
— Предполагам, че скоро ще се върнеш към ученето и така нататък.
— Да, в понеделник.
— Е, мисля, че ще се видим по Коледа или нещо такова.
— Не зная, може би ще се върна преди това.
Целунахме се по бузите. Долових полъха на горещия й, ухаещ на мляко дъх.
— Е, добре, довиждане тогава.
Имаше нещо различно в нея, някаква срамежливост или може би капитулация, докато се завръщахме отново в ролите си на по-младата сестра и на по-големия брат.
