Тази година баща ми бе избран за президент на италианския клуб в Мърси. Този факт никак не се връзваше с образа, който си бях изградил за него, понеже го възприемах като безнадеждно осакатен и някак си извън нещата. Ала ето че бе успял да се уреди, да си проправи пътя, може би защото външно поне показваше качествата на преуспял бизнесмен. Не само че бе създал просперираща ферма, но и бе одобрен за президент на италианския клуб през тази година. Новите оранжерии му донесоха още четири акра плодородна земя, скрита под стъкло. Една гигантска стъклена къща. Само неколцина от инглезите и холандците, както и четири или пет от най-старите италиански фамилии тук, имаха повече. На празненствата в клуба сега той бе този, при когото идваха хората, пред него се изреждаха семействата, за да го поздравят, преди да започне празничната вечеря. С него се поздравяваха и мъжете, промъкващи се към бара. Всички му бяха гласували доверие. Това, което досега в него изглеждаше като детинска намусеност, внезапно се превърна в знак за достойнство — тъкмо това най-много уважаваха хората у него, че той неизменно оставаше предан на своето нещастие, на своя срам, това будеше респект както почитането на мъртвите. Сякаш всичките му кости и мускули се бяха стопили от това напъване, след операцията по тялото му останаха само сухожилия и оскъдна мускулатура, като че ли някой скулптор бавно и упорито се бе старал да остави само най-необходимото. Нямаше нищо, с което да напомня за другите добре охранени италианци на неговата възраст в града.
Около баща ми винаги се усещаше някакъв пълзящ безпорядък. Може би с напредването на годините той бе знак на удобно безразличие или пък последната тайна на неговото по-истинско и не толкова амбициозно аз. Все пак това ме поразяваше и същевременно натъжаваше, възприемах го като срив на волята му, като заплаха срещу всичко друго, което бе придобил и запазил с толкова много усилия. Наскоро си бе купил нова кола — кобалтово син „Олдсмобил“, страхотно комфортен, с всичките му там хидравлики и модни усъвършенствания, което за него представляваше невероятно себеугаждане. Но той продължаваше да се отнася и към тази скъпа кола със същата смесица от сурова емигрантска предпазливост и пренебрежение, та да не бъде упрекван, че си е позволил толкова скъпа новост. С една от старите ни покривки за маса на цветя заметна предните седалки, под претекст да опази чиста тапицерията. Това обаче не му попречи да оставя по пода да се валят стари сметки, църковни програми и празни кутии от цигари. На всичкото отгоре вътре полазиха някакви дребни буболечки, пък и вечно оставаше кал от подметките на обувките ни. Баща ми сякаш упорстваше в това непрекъснато да поддържа вътрешното си напрежение, между стремежа да довърши започнатото, воден от смътната вяра в себе си, от една страна, и дребната, но всепроникваща апатия, която неумолимо го разяждаше отвътре. Например след първоначалното увлечение и момчешкия плам, с който започна градежа на новата ферма, той бе позволил дори и в новото котелно да се появят тук-там признаци за хаос, на занемареност и на безредие. Макар че понякога го обземаха спонтанни подтици, след които се залавяше да чисти, все пак бе оставил цялата ферма да се съсипва, та упадъкът постепенно започваше да наднича от ъглите, особено в разнебитения хамбар, от отрупаните с боклуци околности на водоема, от хаотично струпаните вехтории и от ръждясващи железа, изхвърлени покрай синорите на нивите зад фермата.
Къщата също отстъпваше постепенно пред вълната на запустение: мазилката по стените избледняваше, теракотата по пода се износваше и пожълтяваше, кухненският плот загниваше заради влагата, която се събираше около ръба на мивката. Разклатените дъски по стълбището и в преддверието бяха грубо заковани с гвоздеи; дупките по виниловата тапицерия на столовете в кухнята бяха залепени отгоре с изолирбанд или просто бяха оставени да зеят, като от тях стърчаха късове от пълнежа. Леля Тереза се захващаше да чисти само от време на време. По лицето й бе изписана умора като на майка, която току-що е изпратила децата си на училище. Баща ми непрестанно се оплакваше от нея, но и в сръдните му се долавяше умора и примирение. Сякаш нищо от войнствеността на леля Тереза не се бе сломило през годините, не бе притъпило нейния отказ да се впише в представата, споделяна от всички за ролята на стопанката на един дом.
— Само не си въобразявай, че ще се грижа за теб до края на живота ти.
И в заплахата й се долавяше непоколебимост, която я правеше да звучи напълно правдоподобна и ме караше да си мисля, че тя е успяла да прозре как целият й живот ще се окаже похабен, ако остане при нас, та затова мълком замисля бягството си.
