Като че ли в настояването му се усещаше заядлива нотка. Имах чувството, че той е готов, ако се наложи да прекоси цялата страна, само и само за да спази графика и да се върне при това, което го очакваше в Ибадан. Командирът на войниците май че се позамисли върху това, което Ричард му обясни, защото накрая се обърна и се върна в пропускателния пункт.
— Олешегун!
Дадоха ни за придружител един войник, който щеше да пътува с нас до Ибадан. Той седна най-отпред и нехайно остави пушката си на пода. При всяко друсване на автобуса с трепет очаквах тя да изгърми, но войникът въобще не се трогна от тази опасност, а само зяпаше мълчаливо осветената от фаровете ивица пред автобуса. По някое време двамата с шофьора започнаха да разговарят на смесица от езика на племето йоруба и разваления английски, който се говореше в тази страна и който всички наричаха „пиджин“. Натъртваха всяка сричка, може би, за да придават повече значение на казаното от тях. Първоначалното впечатление за войнственост на войника, което се създаваше от униформата му, скоро се стопи — та той още беше момче, всъщност беше може би на осемнадесет години или някъде там, и сега с готовност забрави за служебните си навици, за да се върне към своето човешко аз.
Някъде отвъд Огбомошо автобусът се повреди. Двигателят се задави, за кратко се оправи, но после пак се задави и заглъхна. Шофьорът измъкна фенерчето от кутията си с инструменти, слезе и вдигна капака.
— Има май някаква повреда в мотора — провикна се той.
— Без майтап, Шерлок Холмс — промърмори някой.
Шофьорът продължи да ровичка под капака, докато войникът му държеше фенерчето. Те двамата си размениха няколко фрази, сред които английските думи се долавяха като внезапни просветления: бензинопровода, карбуратора, капачката на разпределителя. Ние, останалите, се разтъпквахме безмълвно покрай шосето, и без това вече предостатъчно уморени от пътуването, от честите престои, от друсането в автобуса.
Около нас мракът се стелеше като стена, толкова непрогледен, сякаш физически осезаем и нарушаван само от слабата светлинка на фенерчето под капака на двигателя. И все пак се чувствахме донякъде защитени, но не толкова от войника, колкото от цялата нелогичност на ситуацията, от нашите бели кожи. Липсваше усещане за криза: шофьорът и войникът се суетяха около мотора, погълнати от работата си; дори и Ричард, който се бе оттеглил в автобуса, изглеждаше изтощен, очаквайки някакво разрешение на всичките ни трудности. Във всеки миг тази странна пасивност избиваше изпод повърхността на неговата непреклонност. Замислих се дали това не бе неговата най-сериозна слабост, но веднага си казах, че е най-обикновена човешка умора, отстъпчивост пред господстващия тук ред, който бе прекалено здраво установен, за да може сам човек да му се противопостави. През целия ден се налагаше някакъв естествен ритъм, а ние просто трябваше да му се подчиняваме и да се носим по течението.
Времето едва се влачеше. Покрай нас профуча едно такси, после и един микробус, но явно никой не даваше пет пари за нас. Накрая шофьорът се опита да запали двигателя. И той забоботи. Провикнахме се радостно и спонтанно, обзети от незапомнено облекчение и от приповдигнато настроение. За пръв път през този тъй дълъг и тежък ден шофьорът стана един от нас.
— Филтърът за горивото се беше задръстил — обясни ни той. — Нали още от началото точно туй си рекох? Ако не е той, к’во друго ще е?
Чак към единадесет вечерта се добрахме до Ибадан. Въпреки всички трудности все пак успяхме да се доберем до крайната цел. Оставихме войника на пропускателния пункт на околовръстното шосе и продължихме навътре в града. В мрака градът ми се стори като едно обширно село, безкрайно повтарящо себе си, с прашни сгради и мръсни улици, с неясни отражения на светлините по прозорците, с безчет сергии и будки от двете страни на всяка улица. В светлината на фаровете за миг зърнах един мъж, със сплетена на възли коса, изправен чисто гол върху камара от боклук, но съвършено спокоен и дори гордо изправен като някой смълчан страж на града.
Настаниха ни в зоната, охранявана от правителствената гвардия. Тук улиците се оказаха много по-чисти, почти напомняха за улиците в канадските предградия, а къщите приличаха на спретнати вили, отдръпнати зад подканващо осветените веранди и гъстата растителност по моравите зад оградите. Щом стигнахме до сградата за нашето настаняване, пред входа се появи един пазач, за да ни отвори вратата. След няколко минути ние се заехме с разтоварването на багажа, внезапно оживени от това, че най-после пристигнахме. Вътре цареше атмосфера на приятна лятна резиденция, още повече че сградата беше кацнала на върха на малък хълм, заобиколен от палми, хибискуси и бананови дървета. Видя ни се като остров на нормалността, като царство на спокойствието, като декор от някаква приказна измислица, предназначена може би само за да скрива от нас реалния живот в тази страна.
