Извън града се издигаше джунглата, а тукашните ниви, все със скромни размери, бяха отвред обкръжени от нея и се напояваха само в периодите с обилни валежи. Нашият интернат или по-точно училището за средно образование „Мейфлауър“ бе разположен в средата на нещо като тайно прокарана просека в джунглата, в края на извития път, отбивка от главното шосе. На фасадата бе изписан девизът на училището „Знанието е светлина“. Морава с лек наклон и сухи канавки в двата края се простираше пред сградата, а зад нея се намираше малкото селище от къщи и пристройки, до една паянтови и грубо сковани, но с гледки от верандите към околния простор, към издигащите се наблизо палми, които бяха сродни на тиковото дърво, наричано тук ироко, както и някакви съвършено непознати на мен дървета с червени листа, придаващи тропическа елегантност на пейзажа. Предоставиха ми за ползване една вила, по-скоро бунгало, зад редицата от стройни хибискуси, в края на училищния двор. Прозорците бяха с метални решетки заради опасността от крадци. От верандата можех да се любувам на гуавата, на лимонените дръвчета и на храстите зад тях, сред които малка просека откриваше гледка към втвърдената като скала засъхнала почва. Няколко месеца в часовете по земеделска практика се опитвах да поработя заедно с учениците, но накрая се отказах, понеже не можех да изтърпя нашествията на насекомите сред плевелите и жегата. През дъждовните периоди в бунгалото ми ставаше много шумно, понеже учениците напукваха гуавата с камъни, но иначе можеше да бъде много приятно, когато този шум стихваше. Циментовите подове бяха изключително гладки. Мебелите, макар и малко на брой, макар и второкачествени, поне осигуряваха достатъчен обем за всичките ми вещи, така че можах да се настаня удобно, дори се създаваше илюзията, че се намирам у дома. Скоро след пристигането ми в едно от съседните градчета умря някакъв важен местен градоначалник и дълги дни след това ехтяха барабани, дори и до късно през нощта, като знак на почит към знатния покойник. От моето бунгало съзирах края на храсталака, където щурците неспирно свиреха сред черния мрак. Дивите лози се виеха високо над прозорците ми и ми се струваха като символи за добре дошъл, заедно с далечния тътен на тамтамите, съвсем като в някой филм за черна Африка.
В училището ние, преподавателите от бялата раса, бяхме четирима: англичанката Кейт Таунсенд, работеща тук от доста години, както и двама американци, изпратени от техния университет в Щатите по линията на едногодишния обмен на преподавателски кадри. Останалата част от учителския персонал бе набрана предимно от нигерийци и смесица от ганайци, индийци и пакистанци. През първите седмици неколцина от местните учители ме посетиха в бунгалото, за да ме поздравяват с пристигането ми. Шареха любопитно от стая в стая, ровеха се най-безцеремонно из книгите и списанията ми, налагайки присъствието си като някакво свое право над мен. Но след като изтекоха първите няколко месеца в непрестанната суетня около училищната дейност, като че ли се отказах от опитите си да поддържам по-тесни контакти с тях, освен кратките поздрави, които си разменяхме, разминавайки се по училищните коридори и класните стаи. Това неизбежно ме върна в моята замъглена самота. Стигах до извода, че ако се вгледам под повърхността на елементарните приятелски жестове в общуването си с хората, ще остане само празнота, през която не могат да бъдат прехвърлени никакви мостове. Затова приемах като добре дошла всяка размяна на приветствия, като средство да избягвам от каквото и да било задълбочаване на отношенията ми с околните. Задоволявах се да циркулирам около някаква по-достоверна версия за събитията, на които не се стараех да поставям наименования, за да ги класифицирам по-лесно. Не бе изключено това да има връзка и с наследеното от някогашната колониална епоха схващане, че от белите не може да се очаква да разбират докрай всичко случващо се на африканска земя. Пренебрегваше се фактът, че нашите разбирания за света в известна степен са по-изтънчени от митовете, които познавахме, но все пак ние бяхме заблудени, със старомодни разбирания или просто се отнасяхме повърхностно към много по-сложната реалност, в която се бяхме озовали. Неизбежно бе да се чувствам все по-добре в присъствието на двамата американци като представители на бялата раса, макар че все пак оставаха някакви различия между нас — ние бяхме от един и същи народ или поне и тримата бяхме наскоро пристигнали. Околните възприемаха нашето сближаване просто защото бяхме американци, чиито качества вече бяха познати на всички и които всички смятаха за пратеници от центъра на света.
