— Трябва да видиш колко яко работи този момък във фирмата на Лонго. На ден прави по двеста щайги, ама всеки ден, ти казвам. Като машина е.
След това леля Тереза ме взе със себе си и ме настани на масата до самия дансинг.
— В доброто старо време, когато се вдигаше сватба, се канеха всички италианци — припомни си Коли, — ciociari, abruzzesi, parenti, forestieri10, с една дума — всякакви, без значение кой откъде е. Но сега вече прекалено много станахме, за да се поберем на едно място.
— В доброто старо време… — повтори леля ми като ехо на неговите думи. — Така прозвуча, сякаш си присъствал на Сътворението на света.
— Ти просто ми завиждаш, че съм се родил тук.
— Ти си този, който завижда. Като те слуша човек как говориш италиански, ще си каже, че измъкваш думите си с ченгел от устата.
— Тогава да попитаме Виктор. Къде е по-добре? Тук или в Италия?
Но аз не знаех какво да му отговоря.
Започна танцът на младоженците. Засипвани с дъжд от конфети и дребни монети, Джелсомина и нейният съпруг бавно си проправяха път сред навалицата, докато най-после се добраха до средата на дансинга.
— Тази малка глупачка — кисело промърмори леля Тереза. — Нищо чудно да се окаже, че той се е оженил за нея само за да остане в Канада.
— Не зная. На мен поне ми изглеждат хубава двойка — рече Коли.
Когато танцът на младоженците най-после приключи, аз си помислих, че те ще се присъединят към другите двойки на дансинга, обаче леля Тереза и Коли останаха да разговарят край масата. Той спомена, че леля ми трябвало да се върне в училище и да се заеме сериозно с изучаването на английския, щом се готви да става учителка. Обаче леля Тереза му възрази, че вече била много стара.
— Много стара! — удиви се Коли. — Кой сега се оказва роден при Сътворението на света? Моят дядо се върна да си довърши училището, когато навърши четиридесетте.
— Хайде бе, майтапиш се! — подкачи го леля Тереза.
— Можеш да питаш, когото искаш.
Когато леля ми го притисна по-яко, накрая той си призна, че дядо му всъщност бил арестуван по време на войната, когато полицията открила в дома му някаква стара фотография, донесена от Италия, на която синовете му били с униформи на balilla11.
Те си помислили, че той бил фашист, защото не знаели, че тогава у нас, в Италия, всяко хлапе е било задължено да навлича тази униформа. И затова го тикнали в затвора за една година. Винаги след това ни повтаряше, че това било времето, през което правителството го изпратило в колеж.
Но той ни разказа тази история тъй небрежно, сякаш бе някакъв виц. Явно бе, че вече се чувства безвъзвратно разделен с миналото, пък и говореше за Канада толкова различно от всичките останали италиански емигранти, че от неговите разкази винаги оставахме дълбоко впечатлени.
Една неделя — помня, че беше скоро след сватбата на Джелсомина — Коли пак се появи в предния ни двор, в своя дълъг син шевролет, модел „Бискейн“. Случи се топъл пролетен ден. Чичо Алфредо и още неколцина мъже от нашите бяха излезли на страничната морава, за да поиграят на bocce.12 Коли приседна до тях край масата, за да изпие една бира. И тогава им разказа вица за един италианец, който току-що бил слязъл от борда на презокеанския кораб:
— И така, първото, което видял той на кея, била една десетдоларова банкнота. Но я прекрачил съвсем небрежно. А когато приятелят му го попитал защо не се е навел да я вземе, той му отвърнал: „Не ми се иска толкова отрано да започвам да работя.“
Мъжете прихнаха от смях.
— Да, бе, де да беше така в живота — промърмори чичо Умберто. — Ти си извадил късмет, че дядо ти се е заселил в тази страна преди четиридесет години. А пък на нас, останалите, се налага да работим, за да има от какво да живеем.
Когато мъжете започнаха да играят, Коли остана отстрани, увлечен в разговора си с леля Тереза. След няколко минути леля Таормина излезе навън, заедно с Рита и Фиормина. Рита веднага пусна ръката й и закрачи през двора към Коли.
— Хей, какво си имаме ние тук? — весело се провикна Коли, като я вдигна на ръце. — На кого е това хубаво момиченце?
Обаче толкова невинният на пръв поглед въпрос неприятно сепна леля Тереза.
— То е мое! — рязко изрече тя, а Коли веднага се разсмя. — Знаеш ли, по-добре ще е да се поразходим малко по пътя, след като не умееш да играеш на bocce.
След това той започна да ни посещава всяка събота за вечеря. Нито веднъж повече не попита за Рита. Аз пък си казах, че леля Тереза сигурно му е обяснила нещо повече за нея, понеже той започна да я възприема като член на семейството ни.
— Толкова е кротка — повтаряше той, когато виждаше Рита. — И толкова сериозна.
— Всички в нашата фамилия сме сериозни — добавяше леля Тереза.
Но Коли посрещаше със смях нейните думи.
— Трябва да вечеряш поне веднъж с тези канадци, за да видиш на какво се казва сериозни хора. Вечерите с тях приличат повече на гощавки след погребение. Не можеш да се отърсиш от чувството, че трябва с ченгел да им вадиш думите от устата. По нищо не приличат на италианците.
