— Този звяр ще да е доста хитър — отбеляза чичо Умберто. — Сигурно само те разиграва. Ще видиш, че така ще се окаже.
Изминаха още две седмици без повече инциденти. Увлечени в полската работа, толкова напрегната в края на лятото, ние постепенно забравихме за тази загадка. Но една сутрин баща ми, целият почервенял от гняв, се върна в къщата от обиколката из курника. Всяка сутрин отиваше там, за да прибира яйцата на кокошките. Оказа се, че някой през нощта е счупил клетката на кокошките. Част от тях се измъкнали през дупката, изкопана под оградата и се пръснали из овощната градина, а няколко стигнали чак до бунището зад хамбара или се изпокрили сред храсталака до открития водоем за напояване.
— Ами може би това е дело на миещата се мечка на г-н Дик — рекох аз.
— Да, бе, как ли не! Кога една миеща се мечка ще захване да копае дупка като тази?
Когато отидохме да приберем кокошките, в храстите край резервоара открихме една от кокошките мъртва, с прекършена шия.
— Проклет звяр, и теб, и нея ще ви пратя по дяволите! Нея и нейното глупаво куче!
Вечерта, докато гневът му още не беше се уталожил, баща ми отведе Ласи с пикапа си. Рита не се отказа от бдението си край прозореца към задния двор чак до завръщането на баща ми, след около един час. Тогава тя, без нито дума да отрони, веднага се заключи в стаята си. Когато влязох при нея, очаквах да я намеря потънала в сълзи, но в стаята цареше мъртвешка тишина.
— Как си? Добре ли си?
Но тя не ми отговори, а просто остана да лежи там, загледана в мрака, потънала в гробно мълчание.
През следващите няколко дни тя не прекрачи прага на къщата ни. Никому не проговори, а само седеше неподвижна на дивана, вперила безжизнен поглед в телевизора, с вид на отсъстваща.
— Цялата тази комедия е заради кучето — промърмори леля Тереза, но не на Рита, разбира се, а на мен, като се опитваше да измисли някакво нормално обяснение за странния траур, обзел Рита. — Крайно време е малката госпожица да се научи, че не може винаги да става все нейното.
Но ние вече бяхме направили пълен обратен завой — това, което току-що се бе случило, беше ни върнало към обичайното напрежение, царуващо в къщата ни, а баща ми отново се прибра в своята черупка.
В неделята преди Деня на труда14 заведох Рита на едно матине в града, за да се опитам да я утеша след тежката загуба. Тя обаче през цялото време не наруши своето зловещо мълчание. Беше изцяло погълната от своя личен свят — дотолкова бе лишена от любопитство и от желание за нещо, че можеше да се разпадне, ако я бутнеш с пръст. На връщане за по-напряко прекосихме царевичната нива, стигаща до синорите на нашата ферма, като се щурахме на зигзаг из дългите тънещи в полумрак редове, отделени от околния пейзаж чрез масивна стена от стъбла и листа. За миг ме обзе едно особено чувство: че съм съвсем сам сред тази стародавна и успокояваща тишина, но сетне изведнъж забелязах Рита, по-точно дочух стъпките й зад гърба си. Тя пристъпваше плахо сякаш бе моята оживяла сянка, внезапно придобита форма на нещо веществено, но непознато за мен.
Като че ли някакво проклятие тегнеше над нас през следващите седмици, защото рано падналата слана попари последните домати, а сетне двамина от берачите трябваше да бъдат изгонени, защото се разбра, че много зле са се справяли със сортирането на земеделската продукция. Типичното за баща ми мрачно настроение още повече се задълбочи и ние трябваше да се пригодим. Все едно че съвсем друг човек се бе настанил да живее в нашата къща. На всичкото отгоре го замъчиха стомашни болки и той започна да се храни с разни специални храни на млечна основа, както и с готовата супа на Камбъл15, а празните кутии от бяло тенеке, в които я продаваха, се изхвърляха на сметището и лъщяха на слънцето като някаква странна декорация. Аз пък си представях нагледно болката му като слаб огън, който тлее неуморно във вътрешностите му, сякаш все преглъщаният му гняв бе започнал да се храни със собствената му плът.
