Когато Рита и аз се приготвихме да тръгваме, намерихме баща ми седнал на стъпалата, към мазето, захлупил лице в шепите си. Имаше вид на герой от филм на Джеймс Дийн или Марлон Брандо, който в някакъв безименен американски град е седнал на аварийната стълба. Но той хлипаше, почти безшумно, само леко изсумтяваше, когато трябваше да си поеме дъх. Помислих си, че скоро ще дойде училищният автобус. Помислих си, че хората ще преценяват щетите в котелното като знак за нашето унижение. Помислих си за леля ми, която седеше с празен поглед в кухнята, и за баща ми, плачещ на стъпалата към мазето.
През следващите няколко дни чичо Умберто и неговото семейство ни помагаха в работата. Оранжериите нямаше как да се отопляват, затова всичките растения трябваше да бъдат ликвидирани. Спасихме само тези, които можеха да бъдат спасени. Изскубвахме с корените още недоразвитите стръкчета, след което бързо ги пренасяхме до много по-малката оранжерия на чичо Умберто, за да ги засадим набързо с надеждата да пораснат. Новата ни оранжерия почти не беше пострадала и с растенията в нея всичко беше наред. Беше повреден само коридорът, свързващ я с котелното. Имаше и много счупени стъкла. Лозите, които баща ми беше посадил там, бяха почернели от саждите. Обаче другите оранжерии бяха поели в пълна степен въздействието на огнената стихия. От силната горещина всичко там се беше стопило. Дори парчетата стъкло, пръснати около котелното, бяха изкривени.
Ние никога не заговорихме за пожара. Възприемахме го не толкова като трагедия, колкото като проява на неблагодарното отношение на съдбата към нас. Няколко дни част от котките продължаваха да се лутат сред развалините, сякаш умът им не побираше жестоката истина — как бе възможно нещо толкова голямо и солидно като котелното да изчезне просто така. Споменът за предишната гледка нямаше нищо общо със сегашните обгорели отломки. Котките постепенно се преместваха в хамбара и леля Тереза им оставяше храната в захвърлената паница, която още се търкаляше пред кучешката колиба.
Сега, когато нямаше толкова много работа в оранжериите, след като изскубахме десетки растения, и нашият живот изглеждаше като прекършено стъбло, лишен от ежедневния си ритъм, лишен от цел. Леля Тереза отново започна работа във фирмата на Лонго, но баща ми не знаеше с какво да се залови. Пилееше дните си в безполезни занимания, най-вече в хамбара, като се опитваше да скалъпи нещо от това, което му беше останало. Той възприемаше пожара едва ли не като лично предизвикателство и затова реагираше бурно, ако някой зачекваше пред него тази крайно болезнена тема, както се случи преди две седмици в бръснарницата.
— Ние само се питахме как можа да се случи това — заговори го бръснарят на английски. Той всъщност произлизаше от Вале дел Соле и като всички бръснари беше много общителен и разговорлив. Но не това ме смущаваше в него, а най-вече дебелите му ръце и ужасно едрите гривни от тлъстина около врата му. Миришеше силно като типичен селянин от нашия край. — Нали застраховката ще изплати загубите, така че не ти остава друго, освен да разчистиш останките през близките дни.
— Може би някои хора така виждат нещата, но не са прави — възрази баща ми.
Върна се вкъщи още по-мрачен от обичайното, защото възприемаше хорското любопитство като последен удар върху своето достойнство.
А след това, досущ като във филмите, настъпи още един съвсем неочакван обрат. Колкото и да бе невероятно, Ласи изведнъж се появи във фермата. Стана просто така: една съботна сутрин го видяхме в задния двор. Отначало си казахме, че сигурно ни се привижда, но тази мисъл се разсея, когато Ласи без никакво колебание се запъти към паницата с храна пред старата си кучешка колиба.
— Господи, това проклето куче! Ето го, пак се появи…
За мен беше облекчение да видя, че гневът на баща ми най-после си намери отдушник.
— Ако си решил да го изпъдиш — посъветва го леля Тереза, — поне го направи, преди Рита да го е видяла. Нека не се стига пак до глупави сцени.
Баща ми изтича към гаража и след минута се появи оттам с револвера си. Аз и леля Тереза наблюдавахме от прозореца на кухнята. Имаше толкова страховит вид, че не се съмнявахме нито за миг, че е готов веднага да застреля Ласи. Вече бе завъртял барабана и заредил куршума в цевта. Точно тогава Ласи се втурна към него, но някак си нерешително. Едва след като баща ми насочи револвера към него, кучето май започна да проумява какво го очаква и се завтече в обратната посока, към ъгъла на пещта. Баща ми стреля и револверът подскочи в ръката му. Изглежда, че бе улучил задницата на Ласи, защото кучето се просна до страничната стена на пещта.
Шумът от изстрела привлече вниманието на Рита и тя изтича до прозореца. Преди да успеем да я спрем, тя вече търчеше с всички сили като обезумяла през двора. Стигна до Ласи, преди баща ми да е готов за следващия изстрел. Той беше само на четири-пет метра от Рита и Ласи, с оръжието в ръка. Извика нещо на Рита, което в залисията не успях да чуя, но Рита не помръдна от мястото си, прегърнала Ласи през врата.
