Лошият късмет продължи да ни преследва и след рано падналата слана. Една сутрин, беше някъде към средата на октомври, аз внезапно се събудих от вой на сирена. Оказа се, че нашето котелно се е подпалило. Сред утринния мрак се виждаше голямо огнено кълбо от едната му страна. За миг ми се стори, че още сънувам, че не може да е истина, че след малко този бушуващ огън ще изчезне от прозореца като образ от телевизионния екран. Но точно тогава пристигнаха десетина пожарникари. Каските им блестяха в ослепително червено на фона на заревото от пожара. Самата им поява ме накара да изпадна в неудържима паника. Сякаш едва сега, благодарение на тяхното присъствие, окончателно повярвах, че навън наистина бушува пожар. Те се разпръснаха в неравна верига и се заеха с помпите, маркучите и струйниците си. Странно, но отстрани цялата тази невъобразима суматоха изглеждаше много живописно, с яркожълтите униформи на огнеборците, с лъснатите им до блясък машинарии и инструменти, с мощните струи вода, които изхвърляха маркучите. Някои от пожарникарите останаха на алеята за автомобили, където бяха вкарани техните коли, като се бяха облегнали преспокойно на тях, сякаш нямаха друга работа, освен да изчакат гасенето на пожара да приключи.
Леля Тереза бе излязла по пеньоар на предната морава със скръстени пред гърдите си ръце, косата й бе разпусната на кичури, вече измокрени от ситно ръмящия дъждец. Баща ми никъде не се виждаше. Отворих прозореца и вътре нахлу сгорещен въздух, примесен с капки вода. Леля Тереза ме изгледа безмълвно. Двамата с нея за дълго останахме мълчаливо загледани в огъня, забравили за присъствието на другите. Като че ли нищо не можеше да се направи, освен да се гледа с ням ужас какви щети нанася огнената стихия. Струваше ми се, че нашият свят се срутва, че ходът на времето е спрял, че ще останем завинаги така като запечатани на фотография. И до днес си спомням кошмарната картина до най-дребните подробности — бъркотията в двора, плетеницата от тръби и маркучи, овъглените греди, искрите и въглените, огромния силует на котела. От страхотната горещина трите стари оранжерии се бяха сгърчили, а стъклените им покриви грееха в оранжеви отблясъци от виещите се нагоре пламъци.
От другата страна на пътя г-н Дик и жена му разговаряха напрегнато с чичо Умберто, скрили се от разнасяните се от вятъра въглени под един чадър. Лицата им бяха обагрени в червено от фаровете на пожарникарските коли. Приглушените им гласове достигаха до мен странно резониращи въпреки шума от леещата се вода и глухия тътен на огъня.
— Мисля, че той се опитва да влезе там, но ти с нищо не можеш да му помогнеш.
Рита се събуди. Застана до мен, онемяла и загледана като хипнотизирана в бушуващия огън.
— Защо не го спрат? — Тя като че ли още се опитваше да обхване мащаба на бедствието. А може би се питаше дали няма да се окаже виновницата за него.
— Глупачке, какво си мислиш, че се опитват да направят?
Огънят започна да затихва, но точно тогава вътре отекна силна експлозия и езиците на пламъците отново лумнаха нагоре. Пожарникарите се отдръпнаха. Един от тях се приближи до леля Тереза.
— Госпожо, защо не влезете вътре — каза той. — Освен това можете да попитате съпруга си дали има още нещо, което може лесно да се подпали.
Лека-полека огънят започна да гасне. Светът като че ли постепенно придоби обичайната си форма. В далечината отекна гръмотевица и за миг сред гаснещите пламъци освети сцената на опустошението. Искаше ми се тези мъже с толкова впечатляващи униформи да не си тръгват скоро. Ала пожарникарите вече започнаха да навиват маркучите и да събират оборудването си. Накрая бавно изтеглиха камиона на заден ход по алеята, слязоха на паважа и обърнаха в посока към града.
Едва сега дъждът спря. Далеч на хоризонта се очерта светла ивица, обагрена в оранжево. Слънчевите лъчи започнаха да пробиват пелената от облаци. В котелното от развалините от съсипаните машинарии се надигаше пара и се чуваше съскането на догарящите овъглени парчета дърво. Голяма част от останалото оборудване беше посипана със сива пепел и изглеждаше някак си нереално на фона на утринния светлик. Сред този хаос грамадата на котела, опасан отвсякъде с гъста плетеница тръби, се извисяваше като някакво току-що излюпило се чудовище. Само в далечния край на сградата, където се помещаваше кабинетът на баща ми, огънят бе нанесъл по-малки поражения, понеже междинната стена се бе изправила като щит срещу езиците на пламъците. Но гредите до една бяха опушени и почернели. През счупените прозорци нахлуваше свеж въздух.
Един от пожарникарите тръгна от алеята откъм задната врата и след малко се появи. Обърна се и отново изгледа изгорялото котелно.
— Не зная защо плаче. Нали застраховката ще му покрие всичките щети — каза той на един от колегите си. — И без това повечето от това тук е било за смяна.
Когато си заминаха, аз отидох в кухнята. Край масата заварих леля Тереза. Косата й още беше мокра.
— Трябва ли да ходя на училище? — попитах я аз.
— А тук какво ще правиш?
