— Мисля, че е по-добре да си тръгна — рекох накрая.
Г-жа Амхърст ме видя на излизане. Тя беше все още напрегната заради необходимостта да прикрива следите от скарването, още повече че аз бях разбрал за него.
— Господин Амхърст току-що поля с пръскачката моравата, така че ще трябва да изчакаш, преди да излезеш навън.
Още не бях излязъл на улицата, когато отвътре заглъхна звукът от телевизора на долния етаж. Броени секунди след това сянката на Рита се мярна по стъпалата — беше се запътила към стаята си на горния етаж, след малко вратата се тръшна и накрая остана само тишината.
В края на лятото, когато панаирът дойде в града ни, аз предложих на Рита и Елена да излезем заедно за Деня на детето. Когато дойдох да ги взема, заварих и двете облечени в сини джинси и тениски с надпис, посветен на състава „Би Джийс“ — стояха им като униформи и изглеждаха пак като незрели момичета, прекомерно загрижени за това как ще бъдат възприети от публиката.
— Това е всичко, което им се позволява — обясни ми г-жа Амхърст, докато ми подаваше две петдоларови банкноти. — Не им разрешавай да измъкнат още пари от теб.
Но веднага щом се качихме в колата, Рита претършува джобовете си и измъкна сума ти монети по десет и двадесет и пет цента, както и няколко смачкани банкноти по един долар. Зае се старателно да ги сортира.
— От къде задигна тези пари?
— Заделени са от месечната ми издръжка.
Но отговорът и ми прозвуча уклончиво и неубедително.
— Хм, нали не ти позволяват да ги харчиш?
Тя продължи с мълчаливото си броене, после внимателно сгъна банкнотите и все така грижливо ги скъта в джоба си.
Щом стигнахме до панаира, на мен много скоро ми дотегнаха шумът, жегата и суетнята, като най-досадни ми се видяха орляците от деца. Но нямаше как — трябваше да изчакам Рита и Елена да привършат с обиколката си. Не можех да се отърся от усещането, че съм задължен да играя ролята на надзорник или на родител, макар всъщност да не бях нищо повече от един почти забравен придружител, чието място очевидно не беше сред тези възбуждащи сетивата павилиони, подиуми и шатри. Като дете всяка година очаквах с нетърпение местния панаир, както и останалите традиционни празници, чествани в цяла Италия. Още помнех глъчката и суматохата, идващи от полето зад последните къщи на градчето. На фона на назъбените очертания на хълмовете в далечината, светлините като че ли бяха превърнали останалата му част в сиви и безлични предградия на бляскавия панаир. Но с течение на годините той все повече се смаляваше в моите представи, ставаше все по-евтин и все по-безвкусен, като накрая се сви до жалък остров подобно на завинаги прекършена илюзия, чиито предели си осъзнал. Сега ми бе трудно да съпреживявам разпалеността на децата и да не се дразня от шума, който вдигаха до небето. Останал сам, нямаше какво да правя, освен да се поразтъпча до оборите отвъд шосето, където държаха в готовност животните, определени за състезанията. Невъобразимата бляскава светлина и оглушителната глъч, които ни заливаха по централната алея, тук отстъпваха пред полумрака на клетките в оборите и шумоленето на преживящите добичета. Именно този образ на панаира се запечата най-дълбоко в паметта ми, сякаш наново бях открил спомените си за един доста по-отколешен и доста по-истински селски панаир.
На връщане Рита и Елена се разминаха с няколко групи от свои приятели, та трябваше да се спираме, докато разговарят с тях.
— Хей, знаете ли? На всяка цена трябва да опитате въртележката. Диво е! След малко отново ще се върнем там.
— Не знам, но мисля, че все пак си струва да се изстреляме нагоре или нещо подобно, макар да изглежда страшничко.
В тези думи се съдържаше косвено одобрение на това предложение и така те поеха към въртележката, за да се повозят на нея двете заедно, а след това и поотделно. Рита като че ли искаше да впечатли всички около себе си, но след първоначалната си самохвална закана изведнъж изгуби интерес и се отдръпна от въртележката, смълчана и замислена.
— Все пак ми се струва, че ще е по-добре да си вървим.
Към три часа следобед ние се присъединихме към тълпата, насъбрала се пред големия подиум за шоуто. Един хеликоптер се появи над по-отдалечения край на панаира и ни разсея. Вече го бях виждал да кръжи над града по време на откриването на панаира.
— Татко каза, че може да ни разреши да се качим на него в събота вечерта — каза Рита.
Обаче като видях как Елена крадешком я изгледа укорително, се досетих, че тази лъжа си я е изсмукала от пръстите.
