Начело с Рита ние се запровирахме сред гъстата тълпа към откритата площадка за състезанията. Във въздуха витаеше напрежение, атмосферата бе заредена с тръпнещо нетърпение и с предусещане за някакво насилие. Усещаше се и огромно количество аморфна енергия, натрупана в насъбралите се дечурлига. Насред централната алея бе издигнат обширен подиум с екран в дъното, на който се виждаше път, застлан с жълтеникави плочи, виещ се към мержелеещия се в далечината Изумруден град. Най-удивително бе, че този приказен град чудесно се сливаше с естествения фон на полето с жълтееща се царевица, простиращо се далеч отвъд панаирната площадка. Като се настанихме на седалките, Рита се наведе към Елена и произнесе прекалено театрално:
— Няма друго място като родния дом, няма друго място като родния дом.21
Една млада жена с две малки деца седеше до нас. Изящните й голи колена се подаваха изпод подгъва на роклята й. Тя ми се усмихна съчувствено както един родител на друг родител.
Представлението беше имитация на „Магьосникът от Оз“ и започваше с кратка увертюра, изпълнена от малобройния духов оркестър. После на подиума, използван като сцена, се появи мустакат магьосник с дълги поли и висока шапка. Представи се като професор по чудесата и повика една артистка с плътно прилепнали като втора кожа дрехи и с обувки с високи токчета, която обяви, че името й било Доти — очевидно съкращение от Дороти. Но моето внимание бе привлечено повече от тълпата и най-вече от белите колене на жената до нас. Кой знае защо денят започна да ми се струва провален заради усмивката на тази жена и защото тя най-добронамерено приемаше Рита като моя дъщеря или някаква друга роднина. През целия ден Рита само ме дразнеше с преструвките си, макар че ми беше не по-малко трудно да се откажа от това да я придружавам. Може би през цялото време се бях вглеждал, за да уловя в нея някакви признаци на непокорство, но когато действително се стигна до този момент, аз вече предпочитах тя да се поуспокои, не исках да възприемам остатъците от чувството си за отговорност като неизказан упрек за поведението ми. Нали само след няколко дни заминавах за университета, така че сега изцяло бях съсредоточил вниманието си единствено върху тази възможност за бягство от досегашния си живот тук, гледах на нея като на последната отчаяна надежда за спасение; пък и от всичките години в Мърси ми бяха останали единствено горчивината и чувството, че нищо, което се бе случило тук с мен, не е било цялостно или пък неопетнено.
От няколко години ние посещавахме панаира семейно. Заедно гледахме представленията — сврени сред гъстата тълпа, която не преставаше дразнещо да бъбри в полумрака. След това се разхождахме по централната алея, спирайки се понякога пред някоя сергия или павилион, най-често пред шатрата, където един удивително широкоплещест уличен търговец предизвикваше минаващите зяпачи да рискуват с опасни залози. Веднъж баща ми дръзна да приеме предложението на панаирджията да му плати петдесет и пет долара, ако баща ми заложи петдесет долара. Помня как баща ми се засмя прекалено силно, навярно за да прикрие смущението си.
— Ето, сега аз ще взема твоята петдесетдоларова банкнота — рече панаирджията и пъхна банкнотата в шапката си с широк показен жест, типичен за фокусниците, — след което ще ти дам в замяна моите петдесет и пет долара.
И той наистина спази думата си, като измъкна от пачката в ръката си петдесет и пет долара.
— Този фокус съм го виждал на панаира в Тривенто — сподели баща ми, когато отминахме павилиона. Явно знаеше повече за този номер, отколкото издаваше смехът му. — Целият номер е да прилъжат повече публика и да накарат хората да развържат кесиите си, а след това могат всичко да им продадат.
Така си го представих в онзи ден — във времето, когато е бил още млад, необременен и предпазлив, когато животът още е бил пред него, да се скита из панаирите в градовете около Кастилучи в онзи негов живот, когато аз още не съм бил роден. Сякаш тогава за пръв път изпитах някаква завист към него, заради скритото в него далечно минало, заради спомените му от свободата, на която тогава се е радвал.
Сред множеството рекламни брошури, листовки и формуляри, разкриващи пред мен възможности за бъдещото ми обучение, избрах университета Сентениъл22 в Торонто. Разположен в покрайнините на града, този обширен квадратен кампус23 бе обрамчен като остров от все по-разпростиращото се във всички посоки най-близко предградие на Торонто. Състоеше се от дълги редици многоетажни студентски общежития, ленти от търговски центрове (молове) и безброй бунгала. Макар че подхождаше на околния пейзаж по това, че беше нов, без никакви дървета, изграден само от тухли и бетон, този студентски комплекс, по-скоро това масивно струпване на сгради, приличаше на някакъв футуристичен пейзаж, като показваните във фантастичните филми по телевизията, където цялата природа е забърсана и след това модернизирана, за да останат само внимателно структурирани построения от стомана и стъкло.
