Вампирите и градът полностью

Уф. Най-после сам. Остин вкара кода на скритите камери, който бе инсталирал. Забеляза група мъже в западното крило на пентхауса. Грегори показваше стаите на останалите участници. Вероятно те всички бяха вампири. Грегори си тръгна и се запъти към главното стълбище. Накъде отиваше? Да види Дарси?

Остин почувства внезапна и неприятна болка, която разпозна като ревност. И това, че Дарси бе разположила щаба си в проклетата къща при басейна, където нямаше камера, не помагаше. Дали щеше да спи там?

Той смени изгледа с този на фоайето. Грегори достигна края на стълбите и се отправи към стаята с портретите. Остин смени на нея. По дяволите. Дарси бе там. Зловещият Грегори бе сам с нея.

Дарси сваляше портрет от стената, вероятно един от елиминираните тази вечер. Занесе портрета до далечния край на стаята и го постави на пода, подпрян на стената. Тя се изправи рязко, завъртайки се към вратата.

— Грегори! — Дарси се затича през стаята. Прегърна го и го целуна по бузата. — Беше страхотен!

Той бе отрепка. Остин наблюдаваше къде върху Дарси ще постави ръцете си вампирът. Леко докосване на раменете. Остин реши засега да остави дървените колове в багажа си.

— Благодаря. Беше забавно. — Грегори погледна към портретите на стената. — Сваляш елиминиралите ли?

— Да. — Дарси дръпна втори портрет от стената. — Можеш ли да свалиш този на Дерек?

— Разбира се. — Грегори свали портрета и последва Дарси до ъгъла, където ги събираше тя. — Мисля, че е доста смущаващо колко расистки са настроени дамите.

— Ужасно е! Доста ще трябва да внимавам при редактирането.

— Да. Те наистина са заседнали в миналото. — Грегори остави картината, която държеше. — Но мисля, че ти се справи доста добре с тях.

— Благодаря ти. — Дарси погледна петата картина, която трябваше да се свали.

Грегори тръгна към нея, изучавайки портретите. Той спря пред един от тях и се наведе да прочете табелката с името.

— Адам Олаф Картрайт. Кой е той?

Остин се напрегна и затаи дъх.

Дарси замръзна за няколко секунди, след това сграбчи петия портрет от стената и се запъти към ъгъла.

— Той е един от участниците, естествено.

— Смъртен или вампир?

Дарси сложи портрета на земята и след това се изправи.

— Разбрахме се, че няма да знаеш предварително.

— Така е, но… — Грегори хвърли поглед към портрета на Остин. — Той те зяпаше цяла вечер.

Дарси стисна ръце.

— Не бих казала цяла вечер. По-скоро бяха десетина минути.

— Десет минути, през които той не можеше да откъсне поглед от теб.

Остин присви очи. Проблем ли имаш с това, отрепка такава?

Смехът на Дарси бе кратък и изкуствен.

— Не бъди глупав. Той вероятно е гледал камерата, не мен. Трябва да предупредя мъжете да не обръщат внимание на камерата и да се държат естествено.

Грегори кръстоса ръце.

— Виждаш ли се с него?

— Няколко пъти, но бе свързано с работата.

Остин изсумтя. Бе повече с удоволствието, отколкото с работата, съкровище.

Грегори се намръщи.

— Не искам да бъдеш наранена.

Дарси се усмихна с насмешка.

— Не се притеснявай. Между нас няма нищо.

Остин стисна зъби. Нищо? През последните две седмици той бе преследван от спомени за това как целува устните й, как докосва гърдите й и усещането за сладкото й дупе, притиснато към слабините му. Това ли тя наричаше нищо?

— Какво става? — Гарет надникна в стаята.

Остин скочи на крака и бързо изключи звука на лаптопа си.

— По дяволите, Гарет. Защо не ме предупреждаваш? Не искам съквартирантът ми да види какво правя.

— Какво правиш?

— Уверявам се, че всички камери работят.

— Страхотно. — Гарет затвори вратата и тръгна към компютъра. — Нещо интересно? Кой е това… водещият и режисьорката?

— Да, но е доста отегчително.

— Усили го — настоя Гарет. — Искам да чуя.

Вътрешно намръщен, Остин увеличи звука.

— Реших, че дамите ще изпотрошат стаята, щом разбраха за смъртните — каза Грегори.

Дарси въздъхна.

— Да, не беше приятна гледка.

Остин се отпусна. Той вече не бе тема на разговора.

— Само се надявам, че шефът ти ще разбере — каза Грегори.

— Да. — Дарси тръгна към вратата и изключи осветлението.

Остин превключи на камерата в коридора. Думите им се чуваха приглушено, затова той увеличи звука.

— Мислех, че със сигурност ще мога да различа смъртните от вампирите. — Грегори се запъти към фоайето.

— Никой не може да ги подуши заради гривните — каза Дарси докато вървеше с него. — Работят безотказно. Дори вампирите носят фалшиви такива. Така, когато всички са по бански, никой няма да може да каже, кой кой е.

— Майко мила. — Остин свали чорапа си надолу и разгледа гривната. — Мислех си, че има някакво проследяващо устройство, но явно е нещо химическо, което да блокира миризмата ни.

Гарет кимна.

— Мислех си, че онези вампири в лимузината бяха прекалено… равнодушни.

Остин свали гривната си.

— Ще я дам на Ема щом дойде утре с доставчика. Тя ще я даде за анализ. — Разбира се, без нея щеше да мирише на вкусна закуска за вампири.

— Сигурен ли си, че искаш да я свалиш? — попита Гарет.

— Ще ми дадат нова. Ще кажа на режисьора, че съм я изгубил.