— Имаш предвид госпожица Дарси? Все още ли мислиш, че е човек?
— Да. Не знам защо се е забъркала с тези вампири, но тя ще направи всичко по силите си, за да ни предпази да не пострадаме.
Гарет изсумтя.
— Ти й вярваш повече от мен. Знаеш какво пише в договора ни — ДВК не носи отговорност за рани от пробождане.
Остин се разсмя.
— Нямам намерение да бъда хапан. — Но сега той имаше добра причина да потърси Дарси. И знаеше точно къде да я намери. В къщата при басейна.
Докато Дарси се скиташе из зимната градина, тя остави топлия влажен въздух да гали лицето й и да разтопи цялото напрежение, което се бе натрупало през вечерта. Рафтовете, подобни на стъпала на стълбище, се простираха от двете страни на пътеката и всеки от тях бе пълен със саксии с цветя в ярки цветове — циганчета, лилии, божури и други по-екзотични видове, които тя не познаваше.
Една част от зимната градина бе отделена за рози. Няколко пълзящи рози бяха пуснати по свода, от който започваше розовата градина. В средата срещу стената бе разположен малък фонтан, който изсипваше вода в един басейн.
В задната част на зимната градина имаше обособена малка тропическа зона с цъфтящи лимонови и бананови дръвчета. Под една върба имаше каменна пейка. Дарси седна и събу обувките си. Това щеше да е идеално място за следващите две изпитания — за добри обноски и водене на разговор.
— Дарси!
Тя забеляза Маги да идва към нея.
— Здрасти. Настани ли мъжете по стаите им?
— Да, и разпределих смъртните заедно, както поиска.
— Благодаря ти. Не знам как бих се оправила без теб. — Докато Маги й помагаше тя можеше да избягва да прекарва времето със смъртните. Или по-точно с един определен смъртен.
Маги спря до нея.
— Всъщност, точно за това исках да поговорим. Утре вечер трябва да съм в ДВК за новото прослушване.
— О, точно така. — Дарси й се усмихна окуражително. — Не се притеснявай. Ще си страхотна.
Маги потрепери.
— Ужасно съм нервна. Ще чета заедно с дон Орландо. Надявам се, че ще ме хареса.
— Аз… аз съм сигурна, че ще е така. — Дарси потуши един стон. Тя не бе казала на приятелката си за аферата на дон Орландо с Корки и Тифани и един Бог знае още колко други жени. Не можеше да понесе мисълта да унищожи мечтата на Маги. Тя винаги бе оптимист и твърдеше, че всичко се случва така, както е писано. Макар че Дарси не можеше да се съгласи с това, не бе осъзнавала, колко й бе нужно Маги да го вярва. Докато Маги вярваше в щастливия край, той все още изглеждаше възможен.
— Мисля, че трябва да снимаме тук утре вечер. — Дарси се изправи и взе обувките си.
Маги тръгна заедно с нея.
— Искаш да тестваш добрите обноски на мъжете тук?
— Да, мислех си… аах! — Дарси се подхлъзна в една локва.
— Добре ли си? — Маги се протегна да й помогне. — Не трябва да ходиш по чорапи. Прекалено хлъзгаво е.
— Да, ще сваля и тях. Само минутка. — Дарси се измъкна от чорапите си, а след това ги набута в обувките си. — Знаеш ли, точно това ни трябва. Ще направим голяма кална локва на средата на пътеката утре вечер и ще видим как момчетата ще успеят да предпазят жените да не изцапат обувките си.
— О, харесва ми. Точно като историята за сър Франсис Дрейк, който поставил пелерината си на земята, за да може кралицата да мине по нея.
— Точно. — Дарси носеше обувките си в ръце, докато вървеше боса. — Може да направим най-различни препятствия тук в зимната градина. И мисля, че изпитанието трябва да проведе лейди Памела. Тя изглежда като експерт по правилата за учтиво поведение.
Маги изсумтя.
— Така е.
Те излязоха от зимната градина и спряха до стълбището. Маги отвори вратата.
— Аз отивам на етажа за персонала. Искаш ли да се присъединиш към нас във всекидневната?
— Не. Уморена съм. Успех с прослушването утре.
— Благодаря ти. — Маги се плъзна към стълбите. Тежката врата се затвори с трясък след нея. Дарси затвори очи и усети хладния въздух срещу лицето си. Първата вечер бе приключила. Време бе да се отпусне. С въздишка тя се запъти към къщата до басейна.
Плясък на вода привлече вниманието й. В басейна имаше мъж, който правеше дължини докато дългото му, слабо тяло се движеше бързо през водата. Той представляваше перфектната комбинация между сила и изящество. Тя пристъпи по-близо. Гърбът му бе гол и почернял, раменете му широки. Мускулите по гърба и раменете му се разтягаха при всяко загребване. Краката му бяха дълги и мощни.
Трябва да бе смъртен. Вампирите нямаха такъв тен. И нищо толкова красиво не можеше да трае цяла вечност. Дори най-грандиозният залез траеше само няколко мига. За този смъртен, това бе неговият момент, комбинация от младост, сила и изящество — още по-красиво, защото неговият зенит бе краткотраен и този момент от време бе прекалено ценен.
Очите на Дарси се изпълниха със сълзи. Вампирите грешаха. Те се мислеха за красивите, защото можеха да останат млади завинаги. Не осъзнаваха, че вечността, прекарана в младост и красота, е повърхностна, когато е открадната и безсмислена, ако е всекидневие.
