— Тогава защо толкова много искат парите от наградата?
— Не знам — смотолеви Гарет. — Но ако им свърши синтетичната кръв, няма да се поколебаят да те захапят.
Може би. Остин поклати глава. Но той самият не би ли постъпил по същия начин, ако това беше единственият начин да оцелее?
— Въпросът е, че пият синтетична кръв. Така че намерението им не е да вредят на хората. Междувременно наистина злите вампири си търсят жертви из Сентрал парк дори в този момент. А ние си седим тука и вдигаме паднали кърпички.
— Такава е задачата ни.
— Идиотизъм! Трябва да отидем в Сентрал парк и да пазим невинните хора от нападение.
— Не можем да напуснем. Джордж все още е тук. Не можем да го оставим незащитен. А и знаеш, че трябва да следваш заповедите на Шон.
Остин се върна до прозореца. Знаеше, че Гарет е прав. Но не намираше никаква информация за Шана. Разполагаше само със списък вампири, който Шон щеше да иска да унищожи. Как да добави и името на Дарси към него? Нищо чудно, че искаше да избяга от задачата.
— Излизат от стаята с портретите — обяви Гарет и смени на камерата във фоайето. — Жените отиват към кухнята. Еха!
— Какво? — върна се Остин до бюрото.
— Водещият изчезна.
— Сигурно се е телепортирал. Вероятно в апартамента си.
Гарет заби пръст в картината на фоайето.
— Това не е ли режисьорката?
— Да — отвърна Остин и се приближи. Дарси стоеше сама във фоайето, стиснала здраво ръце. Отиде до стълбището и се спря. Погледна към входната врата и след това отново към стълбите.
— Какво прави? — попита Гарет.
— Опитва се да вземе решение.
Сърцето на Остин заби лудо, когато Дарси тръгна нагоре по стълбите. Какво прави? На площадката стълбището се разделяше на две — на изток и на запад. Дали идва в източното крило да го посети?
Тя стигна до площадката и отново се поколеба. Ама че нерешителност. По-добре да иде при някой от вампирите. Те са от нейния род.
— Идва насам — предупреди Гарет.
Сърцето на Остин запрепуска.
Гарет тръгна към вратата.
— Аз ще се връщам в моята стая — заяви и излезе.
Остин превключи на камерата в горния източен коридор. Видя как Гарет се вмъква в стаята си. Няколко минути след това се появи Дарси и тръгна към него.
Той изключи оборудването за следене и затвори лаптопа. Какво иска тя? Беше се държал ужасяващо с нея в къщата до басейна. Трябваше да се страхува от тази среща. Трябваше да откаже да я приеме. Но мисълта, че тя идваше при него, го изпълваше с необуздана радост.
Дарси се спираше на всяка крачка. Защо да си причинява още болка? Но тя видя Адам на пейката. Тогава, когато мислеше, че е сам, той беше показал истинските си чувства. Той също страдаше.
Разпределението на стаите беше нейна задача, затова знаеше точно къде е той. Вдигна ръка да почука на вратата. Отново я прониза неувереност и тя се спря. Той е смъртен. Остави бедното момче на мира! Нямаше право да го намесва в света на вампирите. Все някога ще научи истината, ако вече не бе успял. И щеше да я презре. Точно, както тя презираше Конър. Дарси отстъпи. Ако го обичаше, трябваше да го остави.
Обичаше ли? Нима го обичаше?
Вратата се отвори. Дъхът й спря. Той стоеше в рамката на вратата и я гледаше. Косата му беше разрошена. Беше без сако. Вечерната му риза беше разкопчана и откриваше прелестните мускулести гърди и корем. А очите му, в тях имаше толкова болка и копнеж. И тя в миг разбра — да, обичам го.
Той се облегна на рамката от китката до лакътя.
— Стори ми се, че чух стъпки.
Тя кимна. Лице в лице с него, всичките думи, които смяташе да му каже, се изпариха от мозъка й.
Адам се намръщи. Явно и той се сблъскваше с подобни трудности.
— Как е пръстът? — попита тя и се потресе. Ама че тъп въпрос.
— Май ще оживея.
Което тя не можеше да каже за себе си. Господи. Как точно да го съобщи? „А между другото, забелязал ли си, че съм вампир?“
— Преди малко ти казах някои грубости — погледна я тъжно той. — Много съжалявам. Никога не съм искал да те нараня.
В очите й се надигнаха сълзи и тя премигна, за да ги махне.
— И аз съжалявам. Казах някои неща, които не биваше да казвам.
— Не помня да си направила нещо лошо.
— Нарекох те „трън в задника“.
Ъгълчето на устата му трепна.
— По-скоро го намекна, но си го заслужих.
Той заслужаваше повече, отколкото тя можеше да му даде. Дарси отстъпи.
— Какво му става на журито? — попита той.
Тя примигна.
— Моля?
— Много странно се обличат. Едната прилича на руса Скарлет О’Хара, а някои от другите са като извадени от ренесансов панаир.
— А-а. — Дарси стисна здраво ръце. — Е, да, имат малко особени вкусове, но за тях това е нормално вечерно облекло. Като стана дума, утре вечер ще съдят мъжете по това колко добре са облечени — заяви тя, като се надяваше, че той не забеляза колко рязко смени темата. За щастие с това не нарушаваше правилата — всички мъже щяха да бъдат предупредени да сложат най-хубавите си дрехи и да се подготвят за танци.
Адам сви рамене.
— Нямам смокинг.
