Той влезе в къщата. Голямата стая беше едновременно дневна и кухня. Наоколо бяха пръснати бели ракитови мебели, покрити с възглавници с тропически щампи. Документите на Дарси бяха на кухненската маса. Предната вечер, на път за басейна, той се беше вмъкнал в кабинета и беше скрил камера над входната врата. Все още не я беше използвал. Най-малко му се искаше да гледа как Дарси пие кръв или заспива мъртвешкия си сън.
— Ето тук — повика го тя, като влезе в кухнята. Единствените уреди бяха малък хладилник и микровълнова печка. Тя пусна водата в единствената мивка. — Ела да си измиеш пръста.
Той пъхна ръка под студената струя. Тя му подаде хавлия.
— Нещо не е наред. Личи си. Не искаш дори да ме погледнеш — започна тя. Той сви рамене и избърса ръката си. — Наистина ли не одобряваш жените да носят панталони?
— Не. Просто казах на лейди Памела, каквото искаше да чуе.
Дарси се скова и се намръщи.
— Такава ли е практиката ти? Казваш на жените, каквото искат да чуят?
Той остави хавлията на плота.
— Трябва да тръгвам.
— Трябва ти лепенка — възрази тя и отвори аптечката.
— Нищо не ми трябва! Беше просто трън.
В очите й проблесна гняв.
— Ти си трън — в задника.
Отвори една опаковка лепенки. Остин кипеше от яд и безсилие. По дяволите, та той не знаеше, че е мъртва, когато започна да я ухажва. Тя обаче е знаела. Трябваше да го спре.
— Дай ми пръста си — протегна ръка тя.
Той отстъпи.
— Дай ми лепенката.
Дарси я метна на плота.
— Хубаво, сам си я сложи.
— Ще си я сложа — отвърна той и се замъчи да я залепи с лявата ръка.
Тя го гледаше свирепо.
— Не те разбирам. Постоянно ми задаваш въпроси и казваш разни работи, все едно знаеш твърде много… неща.
— Въобразяваш си.
— Дали? Само разправяш как трябва да ти вярвам и да ти се доверявам, а когато най-сетне усетя някаква сигурност, ми обръщаш гръб.
Той стисна зъби.
— Не съм ти обърнал гръб. Още съм тук.
— Не искаш дори да ме погледнеш, нито да ме докоснеш. Какво се е случило?
Той приключи с лепенката.
— Нищо. Просто… реших, че няма да се получат нещата.
— Ти си решил, така ли? А аз нямам ли право на мнение?
Не, защото си мъртва.
— Довиждане — изрече той и тръгна към вратата.
— Адам! Защо се държиш така с мен?
Той се спря до вратата и се обърна. Сърцето му се сви. Мамка му. В очите й напираха сълзи. Караше я да плаче.
Тя тръгна бавно към него.
— Като си толкова чувствителен и състрадателен, кажи ми какво чувствам в момента.
По бузата й се търкулна една сълза и го удари като шиш за лед, пронизал сърцето му. Той извърна поглед.
— Не мога.
— Не можеш да го усетиш ли? Или не можеш да признаеш, че тъкмо ти ми причиняваш толкова болка?
Той се сви.
— Съжалявам — промълви и хукна към стълбището, но осъзна, че все още не може да се изправи пред вампирите. Вмъкна се в оранжерията, за да остане сам. Там седна на пейката и зарови лице в дланите си. Как да признае, че й причинява болка? Мъртъвците не чувстват болка. Не плачат. Не те гледат така, сякаш им разбиваш сърцето.
Мамка му! Как да се справи с това? Ако признае, че Дарси я боли, ще трябва да признае, че е още жива. Ще трябва да се изправи лице в лице с факта, че е вампирка. А работата му в ЦРУ е да унищожава вампири.
Каква ужасна каша. Само да знаеше предварително. Щеше да барикадира сърцето си, да избягва да я вижда. Да бе, да. Това са пълни глупости. Всички го бяха предупредили, че е вампир. Дори тя се бе опитала да го отблъсне, но той не желаеше да чуе. Вината не беше нейна. Остин твърдоглаво бе игнорирал всички знаци, защото сърцето му вече беше загубено. А сега нямаше друг избор, освен да се изправи лице в лице с действителността.
Беше влюбен във вампир.
Дарси затвори вратата на къщата до басейна и се облегна на нея, разтреперана. Дишаше с мъка. Краката й се подкосиха, тя се свлече и седна на зеления всекидневен килим.
Той я бе наранил. Явно наистина се беше увлякла по него и бързия му говор. Значи казва на жените, каквото искат да чуят. Копеле.
Колко срамно лесна се оказа. Беше толкова студена, така самотна и нещастна през последните четири години, че се лепна за първия мъж, който й предложи топлина и любов. Сълзите преляха от очите й и тя ги избърса с растящ гняв. Как смее той да се обръща на сто и осемдесет градуса? Нали едва снощи каза, че никой с всичкия си не би я оставил да си тръгне? Значи по собствените си стандарти Адам не беше с всичкия си. Прав му път.
Дарси се изправи на разтрепераните си крака. Трябваше да се върне при екипа. Това беше работата й и тя не можеше да си позволи да я загуби. Но, по дяволите, сърцето й бе под заплахата на двуостър нож. Как можеше да продължи да го вижда — и как би могла да понесе да не го вижда? Той бе направил така наречения й живот отново поносим. През последните четири години бе принудена да живее в мрак. Само трите гънки лъча светлина — Грегори, Маги и Ванда — я бяха опазили да не полудее. След това Адам нахлу в тъмното й съществуване като сияйно слънце. Той бе богът на слънцето, носещ надежда за топлина и живот.
