Вещиците полностью

— Какво е направил малкият калпазанин? — попита господин Дженкинс. — Предполагам, че тършува из кухнята.

— Малко по-лошо е — каза баба. — Дали не бихме могли да поговорим някъде насаме?

— Насаме ли? — попита господин Дженкинс. — Че защо трябва да говорим насаме?

— Не ми е лесно да ви обясня — отвърна баба. — По-добре всички да се качим във вашата стая и да седнем, преди да ви разкажа всичко.

Господин Дженкинс остави вестника си. Госпожа Дженкинс спря да плете.

— Не искам да се качвам в стаята си, госпожо — заяви господин Дженкинс. — Тук ми е напълно удобно, благодаря за загрижеността. — Той беше едър и груб мъж и не бе свикнал друг да му нарежда. — Кажете по какъв въпрос искате да говорим, а след това ни оставете на спокойствие. — Говореше така, сякаш пред него стоеше амбулантен търговец, който се опитва да му продаде прахосмукачка.

Горката ми баба се стараеше да е възможно най-любезна, но започна малко да се нервира.

— Не можем да говорим тук — каза тя. — Има твърде много хора, а въпросът е доста деликатен и личен.

— Ще говоря където си поискам, госпожо — заяви господин Дженкинс. — Хайде, изплюйте камъчето! Ако Бруно е разбил прозорец или ви е счупил очилата, ще платя за щетите, но няма да помръдна от този стол!

Някои от хората в салона започнаха да се обръщат и да ни гледат.

— Всъщност къде е Бруно? — попита господин Дженкинс. — Кажете му да дойде при мен.

— Той вече е тук — каза баба. — В чантата ми е. — Тя потупа голямата безформена кожена чанта с бастуна си.

— Как така е в чантата ви? — викна господин Дженкинс.

— Шегувате ли се? — попита превзето госпожа Дженкинс.

— Напълно сериозно говоря — отвърна баба. — Синът ви претърпя неприятна злополука.

— На него непрекъснато му се случват злополуки — каза господин Дженкинс. — Преяжда, а после има газове. Трябва да го чуете след вечеря. Звучи като духов оркестър! Но се оправя след една голяма лъжица рициново масло. Къде е малкият хубостник?

— Вече ви казах — рече баба. — В чантата ми е. Но мисля, че е по-добре да отидем някъде насаме, преди да го видите в сегашното му състояние.

— Тази жена е луда — отвърна госпожа Дженкинс. — Накарай я да си върви.

— Най-просто казано, синът ви Бруно е значително променен.

— Променен ли? — извика господин Дженкинс. — Какво, по дяволите, искате да кажете с това, че е „променен“?

— Махайте се! — рече госпожа Дженкинс. — Вие сте просто една изкуфяла старица!

— Опитвам се възможно най-внимателно да ви кажа, че Бруно наистина е в чантата ми. Внукът ми е видял какво са му сторили.

— Кого е видял и какво са му сторили, за бога? — изкрещя господин Дженкинс. Черните му мустаци подскачаха нагоре-надолу, докато крещеше.

— Видял е как вещиците го превръщат в мишка — каза баба.

— Повикай управителя, скъпи — обърна се госпожа Дженкинс към съпруга си. — Накарай го да изхвърли тази луда жена от хотела.

В този момент търпението на баба ми се изчерпа. Тя бръкна в чантата си и намери Бруно. Извади го и го постави на стъклената маса. Госпожа Дженкинс погледна дебелата кафява мишка, която още дъвчеше парче банан, и нададе писък, който разклати кристалните висулки на полилея. Тя скочи от стола си и изписка:

— Мишка! Махнете я! Не мога да понасям тези твари!

— Това е Бруно — каза баба.

— Ти, зла старице! — кресна господин Дженкинс. Той размаха вестника си към Бруно и се опита да го бутне от масата.

Баба се спусна напред и успя да го хване, преди да падне на пода. Госпожа Дженкинс още пищеше с цяло гърло, а господин Дженкинс се бе надвесил над нас и крещеше:

— Махайте се от тук! Как се осмелявате да плашите така жена ми! Незабавно разкарайте тази гнусна мишка!

— Помощ! — изписка госпожа Дженкинс. Лицето й бе добило пепеливия цвят на рибешки корем.

— Е, направих каквото можах — каза баба, обърна се и излезе от салона с Бруно в ръка.

Върнахме се в стаята, баба извади мен и Бруно от чантата си и ни остави върху масата.

— Защо, за бога, не проговори и не каза на баща си кой си? — обърна се тя към Бруно.

— Защото устата ми беше пълна — отвърна той, скочи веднага обратно в купата с банани и продължи да яде.

— Какво непослушно момче си ти — каза му баба.

— Не е момче, а мишка — рекох аз.

— Точно така, скъпи. Но сега нямаме време да се тревожим за него. Трябва да измислим план. След около час и половина всички вещици ще слязат да вечерят в трапезарията, нали?

— Да. И на всяка трябва да дадем по една доза от отварата за мишки. Но как ще го направим?

— Бабо, струва ми се, забравяш, че една мишка може да се шмугне на места, до които хората не могат да достигнат.

— Прав си, скъпи. Но дори и мишка не може да пълзи незабелязано по масата с бутилка и да ръси от отварата върху печеното говеждо в чиниите на вещиците.

— Не възнамерявам да действам в трапезарията — казах аз.

— А къде?

— В кухнята, докато приготвят храната им.

Баба ме зяпна.

— Милото ми дете — каза тя бавно, — струва ми се, че откакто те превърнаха в мишка, си станал два пъти по-умен!

— Една малка мишка може да пропълзи в кухнята между тенджерите и тиганите и ако внимава много, никой няма да я забележи.